Полунощ

— Може би ще й направите хубава чаша чай — имам предвид, хубав чай — додаде Стефан.

— Да, скъпи, каква добра идея — съгласи се мило госпожа Флауърс. — И ако видиш Елена, навярно ще й кажеш, че скъпата Мередит иска да види също и нея, нали?

— Ще й кажа — изрече Стефан машинално, сетне се извърна и побърза да затвори вратата.

Елена го изчака да облече риза и да обуе обувките си, след което двамата забързаха надолу по стълбите към кухнята, където Мередит не пиеше чаша хубав чай, а кръстосваше наоколо като звяр в клетка.

— Какво… — заговори Стефан.

— Ще ти кажа какво не е наред, Стефан Салваторе! Не — ти ми кажи! Ти вече беше в съзнанието ми, така че трябва да знаеш. Трябва да си видял… за да ми кажеш… за мен.

Съзнанието на Елена продължаваше да е едно цяло с това на Стефан и тя долови тревогата му.

— Какво да кажа за теб? — попита той нежно, като издърпа един стол до кухненската маса, за да седне Мередит.

Сядането и паузата, за да благодари за любезния му жест, сякаш малко поуспокоиха девойката. Но Елена все още усещаше металния привкус на страха и болката й.

Мередит прие прегръдката на приятелката си и се успокои още малко. Почувства се малко повече като себе си и по-малко като животно в клетка. Но вътрешната й борба бе толкова дълбока и в същото време толкова осезаема, че на Елена не й даде сърце да я пусне дори след като госпожа Флауърс постави четири чаши чай на масата и се настани на другия стол, който Стефан издърпа.

Стефан също седна. Знаеше, че Елена ще остане права или ще седне, или ще сподели стола на Мередит, ала каквото и да направеше, решението щеше да е нейно.

Госпожа Флауърс разбърка внимателно меда в чашата си, после подаде бурканчето на Стефан, който го даде на Елена. Тя на свой ред сложи малко в чашата на Мередит, както тя го обичаше, и също го разбърка внимателно.

Нормалните, цивилизовани звуци на двете тихо подрънкващи лъжички успокоиха Мередит още малко. Тя взе чашата, която Елена й подаде, и отначало отпи малка глътка, а след това продължи да пие по-жадно останалото.

Елена усети мислената въздишка на облекчение на Стефан, когато напрежението у Мередит спадна с още няколко нива. Той отпиваше възпитано от своя чай, който беше горещ, но не парещ, приготвен от естествено сладки плодове и билки.

— Вкусен е — промълви Мередит. Отново се чувстваше почти нормален човек. — Благодаря ви, госпожо Флауърс.

Елена си отдъхна достатъчно, за да придърпа своята чаша, да сипе останалия мед в нея, да разбърка течността и да отпие голяма глътка. Добре! Успокояващ чай!

Това е лайка и краставица, каза й мислено Стефан.

— Лайка и краставица — рече на глас Елена и кимна мъдро. — За успокоение. — Сетне се изчерви, защото сияещата усмивка на госпожа Флауърс потвърди думите й.

Елена отпи припряно от чая си и погледна приятелката си, която си сипа още една чаша. Всичко започваше отново да изглежда почти наред. Мередит вече беше истинската Мередит, не някое побесняло животно. Елена стисна силно ръката й.

Имаше само още един проблем. Хората бяха по-малко плашещи от животните, но те можеха да плачат. Сега Мередит, която никога не плачеше, трепереше и сълзите й капеха в чая.

— Знаеш какво е morcillo, нали? — попита тя накрая Елена.

Приятелката й кимна нерешително.

— Понякога сме го яли на яхния у вас? — попита. — И като мезе? — Елена бе отраснала с кървавицата като основно ястие или предястие в дома на Мередит и бе свикнала с малките парченца вкусна храна, която само госпожа Сулес умееше да приготвя.

Елена усети как сърцето на Стефан се сви. Погледът й се местеше между него и Мередит.

— И моите родители са имали съвсем основателна причина, за да променят рождения ми ден.

— Просто кажи всичко — предложи Стефан тихо. И тогава Елена почувства нещо, което не бе изпитвала досега. Желание, като вълна — дълга, нежна и надигаща се, която изпращаше послание право в центъра на мозъка на Мередит: Просто го кажи и бъди спокойна. Без гняв. Без страх.

Но не беше телепатия. Мередит усети мисълта с кръвта и костите си, но не я чу с ушите си.

Това беше внушение. Преди Елена да цапардоса любимия си Стефан е чашата по главата, задето използваше внушението върху приятелката й, Стефан й каза, само на нея: Мередит е наранена, чувства се изплашена и изпълнена с гняв. Има причина за това, но се нуждае от покой. Може би няма да успея да й въздействам докрай, но ще се опитам.

Мередит изтри очите си.