Полунощ

Страните на Бони се навлажниха, но изсъхнаха, преди тя да успее да разбере какво става. Деймън я държеше така, че не можеше да види лицето му, при това много, много здраво.

Това беше истинският Деймън. Той бе събрал кавалерията и въпреки широката решетка в града, блокираща съзнанието, той я бе открил.

— Те са те наранили, нали, малко червено птиченце? Видях… видях лицето ти — промълви Деймън с новия си задавен глас. Бони не знаеше какво да каже. Внезапно нямаше нищо против, че я стиска толкова силно. Дори се усети, че и тя го стиска в отговор.

Момичето съвсем се слиса, когато Деймън разхлаби прегръдката й, вдигна я високо и нежно я целуна по устните.

— Малко червено птиченце! Сега ще се върна и ще ги накарам да си платят за всичко, което са ти сторили.

— Не, недей — чу се Бони да казва.

— Не? — повтори Деймън удивен.

— Не — потвърди тя. Искаше Деймън да е с нея. Не я интересуваше какво ще стане с Шиничи. По тялото й се разливаше сладостна вълна, а главата й се замая. Жалко наистина, но след няколко минути щеше да изгуби съзнание.

Междувременно в ума й изникнаха три мисли и всички до една съвсем ясни. Страхуваше се само, че по-късно, когато припадне, няма да са толкова ясни.

— Имаш ли звездна сфера?

— Имам двайсет и осем звездни сфери — отвърна Деймън и я погледна озадачено.

Не това имаше предвид Бони; имаше предвид онази, в която бе записана историята.

— Спомняш ли си три неща? — попита тя Деймън.

— Бих се обзаложил за това. — Този път Деймън я целуна леко по челото.

— Първо, съсипа безстрашната ми смърт.

— Можем винаги да се върнем и пак да опитаме. — Сега гласът му не прозвуча толкова задавено; повече приличаше на някогашния му глас.

— Второ, остави ме цяла седмица в онази ужасна странноприемница.

Все едно можеше да надникне вътре в него, Бони видя как думите й се врязаха като дървен меч в сърцето му. Стискаше я толкова силно, че тя едва можеше да диша.

— Аз… нямах намерение. Всъщност бяха четири дни, но никога не биваше да го правя — отрони нещастно той.

— Трето… — Гласът на Бони се снижи до шепот. — Не мисля, че някоя звездна сфера изобщо някога е била открадната. Това, което не съществува, не може да бъде откраднато, нали?

Погледна го. Деймън се взираше в нея по начин, който обикновено щеше да я развълнува. Очевидно беше много разстроен. Но в този момент Бони едва се държеше на ръба на съзнанието.

— И… четвърто… — промълви бавно и объркано.

— Четвърто? Каза три неща — подсмихна се леко Деймън.

— Трябва да кажа това… — Главата й клюмна върху рамото на Деймън, но Бони събра цялата си енергия и се концентрира.

Деймън отслаби малко хватката си.

— Чувам съвсем слаб звук в главата си. Кажи ми го нормално. Сега сме достатъчно далеч от всички.

Но Бони не се предаваше. Напрегна малкото си тяло, събра цялата си воля и изстреля мисълта си. Почувства, че Деймън я улови.

Четвърто, зная пътя към седемте легендарни съкровища на китсуне. Това включва най-голямата звездна сфера, правена някога. Но ако искаме да я имаме, трябва… много бързо да стигнем до нея.

После, с чувството, че е допринесла достатъчно за разговора, припадна.

21

Някой продължаваше да чука на вратата на стаята на Стефан.

— Това е кълвач — каза Елена, когато вече можеше да говори. — Те чукат така, нали?

— По вътрешните врати в къщите? — попита Стефан сънливо.

— Както и да е, не му обръщай внимание.

Миг по-късно чукането се поднови.

— Направо не е за вярване — простена Елена.

— Искаш ли да ти донеса главата му? — прошепна Стефан. — Имам предвид отделена от шията?

Елена се замисли. Тъй като чукането продължаваше, се чувстваше все по-тревожна и все по-малко смутена.

— Май е по-добре да провериш дали е птица — промърмори накрая.

Стефан се претърколи от нея, някак си нахлузи джинсите, политна и се запъти към вратата. Въпреки притеснението си, Елена изпита съчувствие към този, който беше от другата страна на вратата.

Чукането се поднови.

Стефан стигна до вратата и толкова рязко я отвори, че едва не я изтръгна от пантите.

— Какво, по… — Млъкна, а когато заговори, тонът му бе смекчен. — Госпожо Флауърс?

— Да — потвърди госпожа Флауърс, като съзнателно се правеше, че не вижда покритата с чаршаф Елена, макар да беше в полезрението й.

— Става дума за горката, скъпа Мередит — поде хазяйката на пансиона. — Тя е в такова състояние, че настоява да те види веднага, Стефан.

Мозъкът на Елена превключи посоката бързо и гладко като влак, сменящ релсите. Мередит? В състояние? Настоява да види Стефан, дори след като — Елена бе сигурна в това — госпожа Флауърс деликатно е намекнала колко… зает е Стефан в момента?

Съзнанието й все още бе здраво преплетено с това на любимия й.

— Благодаря ви, госпожо Флауърс — рече той. — Ей сега ще сляза долу.

Елена, която навличаше дрехите си колкото се може по-бързо, приклекнала от другата страна на леглото, добави телепатично едно предложение.