Полунощ

Сега Изобел вече бе излязла от болницата и се възстановяваше. При все това Мередит беше озадачена. По-старата Сайтоу — Обаасан (бабата на Изобел) и госпожа Сайтоу (майката на Изобел) бяха разгледали внимателно и преценили картите с отделните увеличени йероглифи върху делвите и бяха дали одобрението си, но преди това имаше разгорещен спор на японски за всеки йероглиф. Мередит тъкмо се качваше в колата си, когато Изобел изтича от къщата с торба със самозалепващи се листчета в ръка.

— Майка ги направи — в случай че ви потрябват! — изрече тя задъхано с новопридобития си мек, завален глас. А Мередит бе взела листчетата с благодарност, мърморейки неловко нещо за отплата.

— Не, не, няма нужда. Но… може ли да погледна увеличените снимки? — помоли Изобел задъхано. Защо диша толкова тежко?, зачуди се Мередит. Дори да бе тичала по целия път от къщи след Мередит — не би трябвало да й се отрази толкова. После Мередит си спомни: Бони бе казала, че Изобел има учестен пулс.

— Виж — поде Изобел с тон, в който прозираше срам и молба за разбиране, — Обаасан вече е почти сляпа… а мина толкова много време, откакто майка е била ученичка… но сега аз ходя на уроци по японски.

Мередит бе трогната. Очевидно Изобел смяташе, че е невъзпитано да противоречи на по-възрастните, когато са наблизо. Но там, седнала в колата, Изобел бе прегледала всяка карта с увеличените йероглифи и бе написала подобни, обаче различни йероглифи на гърба й. Отне й двайсет минути. Мередит бе впечатлена.

— Но как си ги запомнила всичките? Как изобщо си пишете един на друг? — изтърси тя на един дъх, след като видя сложните символи, които се различаваха само по няколко линии.

— С речници — отвърна Изобел и за пръв път се засмя леко. — Не, говоря сериозно — за да напишеш едно много прецизно писмо, не използваш ли, да кажем, енциклопедичен речник или програма за проверка на правописа и…

— На мен са ми нужни, за да напиша каквото и да е! — засмя се Мередит.

Беше хубав миг, когато двете се усмихваха една на друга, спокойни и отпуснати. Никакви проблеми. Пулсът на Изобел изглеждаше съвсем наред.

След това Изобел се разбърза и си тръгна, а когато си отиде, Мередит остана да се взира във влажния кръг върху предната седалка. Следи от сълзи. Но защо Изобел ще плаче?

Защото й напомняше за малаха или заради Джим?

Защото щяха да са нужни няколко пластични операции, преди ушите й да добият отново приличен вид?

Нито един отговор на всички тези въпроси, за които Мередит можеше да се сети, нямаше смисъл. А и трябваше да побърза, за да се прибере у дома. Вече закъсняваше.

В този миг нещо я сепна. Семейство Сайтоу знаеха, че Мередит, Мат и Бони са приятели, ала никой от тях не бе попитал нито за Бони, нито за Мат.

Странно.

Само ако знаеше още колко по-странно щеше да бъде посещението при собственото й семейство…

20

Мередит обикновено намираше родителите си за забавни, глупави и мили. Те бяха много сериозни за всички лоши неща, като например: „Трябва да си сигурна, скъпа, че наистина добре познаваш Аларик… преди… преди да…“.

Мередит нямаше никакви съмнения относно Аларик, но той беше също един от онези глупави, мили, прекалено възпитани и срамежливи хора, които говорят за какво ли не, преди да стигнат до същността.

Днес тя бе изненадана да види, че няма никакви коли около семейния дом. Може би всички са останали по домовете си, за да се борят със собствените си деца. Заключи своята хонда „Акура“, напълно съзнаваща за ценностите вътре, които й бе дала Изобел, и натисна входния звънец. Родителите й бяха привърженици на веригите за заключване.

Джанет, икономката, изглеждаше щастлива да я види и в същото време нервна. Аха, каза си Мередит, открили са, че тяхното единствено послушно дете е претърсило тавана. Може би си искат обратно бойното копие. Навярно трябваше да го оставя в пансиона.

Но девойката осъзна, че нещата са наистина много сериозни, когато влезе в дневната и видя празен трона на баща си — люлеещия се луксозен кожен фотьойл „Лейзи Бой“. Баща й седеше на дивана, прегърнал майка й, която хлипаше.

Мередит носеше бойното копие със себе си и когато видя оръжието, майка й избухна в порой от сълзи.

— Вижте — поде Мередит, — не бива да го приемате толкова трагично. Аз имам ясна представа какво се е случило. Ако искате да ми разкажете как дядо и аз сме били наранени, ще ви изслушам. Но ако аз съм била… осквернена по някакъв начин…

Млъкна. Направо не можеше да повярва. Баща й бе протегнал ръка към нея, все едно не го бе грижа за мръсните й и смърдящи дрехи. Мередит пристъпи бавно и притеснено към него и му позволи да я прегърне, въпреки костюма му от Армани. Пред майка й имаше чаша с няколко глътки вътре, които приличаха на кока–кола, но Мередит би се обзаложила, че не е.

— Надявахме се, че тук ще намерим спокойствие — заговори баща й. — Никога не сме и сънували… — После замълча. Мередит се слиса. Баща й никога не спираше по средата на поредната си тирада. Не млъкваше. И определено не плачеше.