Полунощ

Отначало беше трудно. Елена бе имала две преживявания върху лед и имаше причина да е предпазлива — но едно от тях едва не беше фатално за Мат. Тя беше готова да скочи и да се завърти при всяко изпукване — признак, че ледът се пропуква. Но нямаше изпуквания; нито плисък на вода около ботушите й.

Всъщност търгите сякаш бяха най-пригодени да вървят по замръзнал лед. Краката им бяха все едно с въздушни възглавници и можеха да се разпростират още почти наполовина от нормалния им размер, като по този начин не оказваха прекалено силен натиск върху леда.

Прекосяването на езерото по този начин ставаше бавно, но Елена не виждаше нищо застрашително. Това беше най-гладкият и хлъзгав лед, върху който някога бе стъпвала. Ботушите й сякаш сами искаха да се пързалят.

— Хей, вижте! — Бони се носеше, все едно се намираше върху ледена пързалка — напред, назад и настрани. — Много е забавно!

— Не сме тук за забавление! — изкрещя й Елена. Страшно й се искаше и тя да опита, но се боеше да не нареже леда — дори да го одраска. Освен това Бони изразходваше два пъти повече енергия, отколкото бе нужно.

Смяташе да извика на Бони и да й го каже, когато Деймън с раздразнен глас изтъкна всичко, което бе мислила и тя, та дори и още няколко подробности.

— Не сме тръгнали на увеселително пътешествие — изрече рязко, — а заради съдбата на града ви.

— Сякаш на теб ти пука — промърмори Елена, обърна му гръб и докосна ръката на нещастната Бони. Искаше едновременно да утеши приятелката си и да постави Деймън на мястото му. — Бони, усещаш ли нещо магическо в това езеро?

— Не. — Но в следващия миг изглежда въображението на Бони заработи на високи обороти. — Но може би тъкмо тук се събират мистериите на двете измерения и използват леда като истинско вълшебно огледало, за да виждат далечни места и разни други неща.

— А може би и двете — съгласи се Елена, тайно развеселена, но Бони кимна сериозно.

И тогава се чу. Звукът, който Елена чакаше.

Не беше далечен тътен, който можеше да се пренебрегне или обсъди. Вървяха на една ръка разстояние един от друг, за да не натоварват леда, а търгите ги следваха от двете страни — като ято гъски без водач.

Този шум беше ужасяващо изпукване, като пистолетен изстрел. Разнесе се още веднъж почти веднага, като плющене на камшик, последвано от трошене.

Идваше отляво на Елена, откъм страната на Бони.

— Пързаляй се, Бони! — изкрещя Елена. — Пързаляй се колкото може по-надалеч. Извикай, когато видиш земя.

Бони не попита нищо. Понесе се напред като олимпийска състезателка по кънки бягане, а Елена бързо се извърна.

Беше Бираз, животното, за което Елена бе разпитала Пелат. Единият й заден крак бе хлътнал в леда, а докато се опитваше да го измъкне, все повече лед се пукаше.

Стефан! Чуваш ли ме?

Едва. Идвам при теб.

Да — ела достатъчно близо, за да въздействаш върху търга.

Да въздействам върху…?

Накарай я да се успокои, опитай се да я упоиш, каквото и да е. Тя троши леда, а така ще е още по-трудно да я измъкнем!

Този път имаше пауза, преди да дойде отговорът на Стефан. Обаче тя знаеше, по едва доловимото ехо, че той говори телепатично с някой друг. Добре, любима, ще го направя. Ще се погрижа и за търгите. Ти последвай Бони.

Той лъжеше. О, не че лъжеше, но криеше нещо от нея. Деймън беше този, на когото изпращаше мислите си. Те й се подиграваха. Нямаха намерение да помогнат.

В този миг тя чу пронизителен писък — не много далеч. Бони бе изпаднала в беда — не! Бони бе открила земя!

Елена не губи нито секунда. Захвърли раницата върху леда и се плъзна по леда обратно към търга.

Ето го, толкова огромен, толкова нещастен, толкова безпомощен. Създанието, което ги бе превело в безопасност до тук, предпазвайки ги от дяволските чудовища в Тъмното измерение — огромното му туловище сега се бе обърнало срещу него. Елена усети как гърдите й се стягат, все едно носеше корсет.

Но докато го наблюдаваше, животното се успокояваше. Тя се отказа от опитите да измъкне левия му заден крак от леда, но по този начин спря и по-нататъшното напукване на леда.

Сега Бираз се бе привела, опитвайки се да попречи останалите й три крака да потънат. Проблемът беше, че се опитваше прекалено усилено, а нямаше откъде да се оттласне, тъй като наоколо нямаше нищо друго, освен пропукващ се лед.

— Елена! — Стефан сега бе съвсем наблизо. — Не приближавай!

Но докато го изричаше, тя видя Знак. Само на няколко метра върху леда лежеше остенът, който Пелат използваше, за да подкара животните.

Вдигна го, без да спира да се пързаля, и тогава съзря и втория Знак. Червеното сено и оригиналното покривало за сеното — огромна мушама — лежаха зад търга. Заедно образуваха широка пътека, която не беше нито мокра, нито хлъзгава.

— Елена!

— Ще стане лесно, Стефан!