Полунощ

Стефан! Звукът отекна като кристален звън в мозъка й. Внезапно намери сили да се отдръпне от прегръдката и отново да погледне към носилката. Оттам нямаше никакъв признак на движение.

— Трябва да се връщам — смотолеви Елена. — Трябва да видя какво става с Бони.

— Имаш предвид какво става със Стефан — поправи я той. — Не се тревожи. Той спи спокойно, както и нашето малко момиче.

Елена се напрегна.

— Ти си им въздействал с внушението? Без да ги виждаш? — Беше безумна догадка, но устните на Деймън се изкривиха присмехулно, сякаш я поздравяваше. — Как смееш? — възмути се тя.

— Ако трябва да съм честен, не зная как смея. — Деймън се приближи отново, но Елена се извърна настрани. Стефан!

, изпрати мислено послание.

Той не може да те чуе. Сънува те.

Елена се изненада от собствената си реакция на думите му. Деймън отново улови погледа й. Нещо в нея се разтопи под силата на втренчения му черен взор.

— Не ти въздействам с внушението; давам ти думата си — прошепна той. — Но не можеш да отречеш това, което се случи между нас последния път, когато бяхме в това измерение. — Сега дъхът му милваше устните й… и Елена не се извърна настрани. Трепереше.

— Моля те, Деймън. Покажи малко уважение. Аз съм… о, Господи! Господи!

— Елена! Елена! Елена! Какво не е наред?

Боли

 — беше всичко, за което девойката можеше да мисли. Ужасна болка проряза гърдите й от лявата страна. Сякаш бе пронизана в сърцето. Сподави вика си.

Елена, говори ми! Ако не можеш да ми изпращаш мислите си, говори!

— Болка… сърдечен удар… — промълви тя през скованите си устни.

— Ти си твърде млада за това. Нека да проверя.

Деймън разкопча горната й дреха. Тя не можеше да стори каквото и да било, освен да мълви: „О, Господи! Боли!“.

Топлата ръка на Деймън се промъкна под кожите. Отпусна се леко вляво от средата на гръдния кош. Само камизолата делеше опипващите му пръсти от плътта й. Елена, сега ще отнема болката. Довери ми се.

Още докато говореше, пронизващата болка намаля. Очите на Деймън се присвиха и Елена разбра, че е поел болката в себе си, за да я анализира.

— Не е сърдечен удар — заяви миг по-късно. — Напълно съм сигурен. По-скоро е — ами, сякаш си била прободена с кол. Но това е глупаво. Хмм… вече изчезна.

За Елена бе изчезнала още в мига, в който той я бе всмукал, за да я защити.

— Благодаря ти — промълви задъхано, внезапно осъзнала, че се е вкопчила в него, обзета от вледеняващ ужас, че умира. Или той ще умре.

Деймън я дари с една от редките си, широки и искрени усмивки.

— И двамата сме добре. Сигурно е било спазъм. — Сведе поглед към устните й. — Заслужавам ли целувка?

— Аз… — Той я бе защитил; бе отнел ужасната болка. Как би могла да каже „не“? — Само една — прошепна.

Ръка под брадичката й. Клепачите й искаха да се затворят, но тя разшири очите си и не им позволи.

Когато устните му докоснаха нейните, ръката му, която я обгръщаше… някак си се промени. Вече не се опитваше да я възпре да се отдръпне, а сякаш искаше да я успокои. И когато другата му ръка се плъзна леко по краищата на косата й, като мачкаше нежно меките вълни, а сетне също толкова нежно ги приглаждаше, Елена бе залята от вълна на пулсираща топлина.

Деймън не се опитваше съзнателно да я облъчва със силата на своята аура, която в момента бе пълна единствено с чувствата му към нея. Простият факт обаче беше, че макар да беше наскоро създаден вампир, той бе изключително силен и познаваше всички трикове на опитния вампир. Елена имаше чувството, че е пристъпила в чиста, спокойна вода, само за да се озове изведнъж във водовъртежа на бурно подводно течение, на което не можеше да устои; с което не можеше да се споразумее; и със сигурност не можеше да се укроти. Нямаше друг избор, освен да му се покори с надеждата, че то ще я отведе накрая на място, където щеше да може да диша и живее. В противен случай щеше да потъне… но дори тази възможност не изглеждаше толкова страшна сега, когато виждаше, че опустошителната вълна е изтъкана от верига от прекрасни мигове, навързани като перлен наниз. Във всеки един от тях сияеше мъничка искра от възхищението, което изпитваше към нея: перли за смелостта й, за ума й, за красотата й. Изглежда, нямаше дори и най-малко движение, което бе направила, най-незначителната дума, която бе изрекла, които той да не е забелязал и да не е заключил в сърцето си като съкровище.

Но тогава ние воювахме, изпрати му мисълта си Елена, съзряла в подводното течение проблясък на един миг, когато го бе проклела.

Да — казах, че си великолепна, когато си бясна. Като богиня, дошла да въдвори ред в света.

Наистина искам да въдворя ред в света. Не, в два свята: Тъмното измерение и у дома. Но не съм богиня.