Полунощ

Елена се поколеба. Вярно беше; не можеше да го отрече. При все това, изведнъж я обзе такъв студ…

Физически студ, осъзна внезапно, когато около нея се изви вихър от смразяващ арктически вятър, пронизвайки като мачете кожените й дрехи.

— Трябва да си сложим кожените подплати — рече Елена задъхано. — Сигурно сме наближили пукнатината.

Дръпнаха покривалата на носилката и ги завързаха. След това затършуваха трескаво в малкото отделение върху задницата на търга.

Кожените подплати бяха толкова гладки, че Елена много лесно пъхна две под горната туника.

В този миг се появи Деймън с Бони на ръце.

— Тя спря да говори — съобщи им той и додаде: — Когато се стоплиш достатъчно, предлагам да излезеш навън.

Елена нагласи удобно Бони върху двете пейки в носилката, зави я с няколко одеяла и ги подпъхна под нея. После се изкачи отново върху гърба на търга.

За миг се заслепи. Ала не от сякаш свъсеното слънце — бе останало зад някакви планини, които бе обагрило в розово–сапфирен цвят, — а от една ширнала се белота. Изглеждаше безкрайна, равна и еднообразна, обгръщаше всичко наоколо и достигаше до ивица мъгла, скриваща това, което се намираше отвъд.

— Според легендата, би трябвало да сме се насочили към Сребърното езеро на смъртта — изрече Деймън зад нея. Странно, в целия този студ, гласът му бе топъл — почти приятелски. — Познато още като Огледалното езеро. Но не мога да се превърна в гарван, за да разузная напред. Нещо ми пречи. А тази мъгла отпред е непроницаема за телепатична сонда.

Елена се огледа инстинктивно. Стефан все още беше в носилката и очевидно се грижеше за Бони.

— Търсиш езерото? Как ли изглежда? Искам да кажа, че мога да се сетя защо може да се нарича Сребърно или Огледално — каза тя. — Но защо на смъртта?

— Водни дракони. Поне така разправят хората, но кой ли е бил там, за да разкаже? — Деймън я погледна.

Той се погрижи за Бони, докато беше в транс, помисли си Елена. И най-после ми говори.

— Водни… дракони? — попита тя, като се постара гласът й също да прозвучи приятелски. Сякаш току-що се бяха запознали. Започваха отначало.

— Лично аз винаги съм подозирал, че става дума за кронозаври — рече Деймън. Беше точно зад нея; усещаше как прегражда ледения вятър — не, нещо повече от това. Той излъчваше облак топлина, който я обвиваше като пашкул. Тялото й спря да трепери. За пръв път девойката почувства, че може да отпусне ръцете си, които бе обвила около тялото си.

После усети две силни ръце да се сключват около нея и топлината се превърна в горещина. Деймън стоеше зад нея, държеше я, и изведнъж наистина й стана много топло.

— Деймън — заговори тя с треперлив глас, — не можем просто…

— Там изникна някаква скала. Никой няма да ни види — предложи вампирът зад нея, за абсолютен шок на Елена. Цяла седмица не й проговори — а сега това.

— Деймън, момчето в носилката точно под нас е моят…

— Принц? Тогава не се ли нуждаеш и от рицар? — Дъхът му опари ухото й. Елена стоеше застинала като статуя. Но следващите му думи преобърнаха цялата й вселена. — Харесваш легендата за Камелот, нали? Само че сега ти си кралицата, принцесата. Ти си се омъжила за не съвсем приказния принц, но се появява рицар, който знае дори повече от тайните ти, и те нарече…

— Той ме застави. — Елена се извърна, за да срещне тъмните очи на Деймън, макар че разумът й крещеше да не продължава. — Той не изчака да чуя неговия зов. Просто… взе това, което искаше. Като господарите от своите робини. Не знаех как да се боря — тогава.

— О, не. Ти се бори, много се бори. Никога не съм виждал човешко същество да се бори толкова упорито и ожесточено. Но дори когато се бореше, усещаше зова на сърцето ми към твоето. Опитай се да го отречеш.

— Деймън… защо сега… защо така изведнъж?

Деймън понечи да се извърне, но се отказа.

— Защото утре може да сме мъртви — рече с равен тон. — Исках да знаеш какво изпитвам към теб, преди аз… или ти да умрем.

— Но ти не си изрекъл и дума за това, какво ти изпитваш към мен. Само за това, което мислиш, че аз изпитвам към теб. Наистина съжалявам, че те ударих първия ден, когато дойдох тук, но…

— Беше великолепна! — прекъсна я буйно той. — Забрави го сега. Колкото до това, какво изпитвам — може би някой ден наистина ще имам възможност да ти го покажа.

Нещо избухна в Елена — те отново се криеха зад думите, както когато се срещнаха за пръв път.

— Някой ден? Звучи удобно. А защо не сега?

— Наистина ли го искаш?

— Нима имам навика да казвам неща, които не мисля?

Очакваше някакво извинение, няколко думи, изречени също толкова просто и искрено, както тя му говореше. Вместо това, с безкрайна нежност и без да се озърне, за да види дали някой не го гледа, Деймън обхвана с ръце лицето на Елена, увито в шал, дръпна шала под устните й с палците си и леко я целуна. Леко — но не кратко и нещо в Елена й нашепваше, че разбира се, тя бе чула неговия зов в мига, в който го видя, когато за пръв път долови копнежа на аурата му. Тогава не знаеше, че това е аура; не вярваше в съществуването на аури. Не вярваше във вампири. Беше една невежа малка глупачка…