— Бих ли могла да получа… имам предвид има ли тук от виното „Черна магия“? — заекна Елена. — Вълнението… ще спя сама в стаята си. Искам да си почина добре. Нали потегляме на пътешествие? — Всичко беше истина. И лъжа.
— Разбира се, ще наредя да изпратят една бутилка в… — Лейди Улма се поколеба, но бързо се съвзе. — В стаята ти, но защо всички не пийнем сега чашка преди лягане? Навън нищо не се е променило — додаде заради Стефан, който бе нов в този свят, — но всъщност вече е доста късно.
Елена изпи първата си чаша на един дъх. Прислужникът незабавно я напълни отново. И отново само след миг. След това изглежда нервите й малко се отпуснаха. Но имаше чувството, че светът не спира да се люлее. Въпреки че спа сама в стаята си, Деймън не я посети, за да се скара с нея, да й се надсмее или да я убие — и със сигурност не и да я целуне.
Търгите, както Елена установи, бяха животни, които приличаха на два слона, съшити заедно. Всеки един имаше два хобота, един до друг, и четири зловещо изглеждащи бивни. Всяко едно от създанията притежаваше дълга, назъбена опашка като на влечуго. Малките им жълти очи бяха така поставени в куполовидните им глави, че можеха да гледат на 360 градуса наоколо, озъртайки се за хищници. Макар че какви ли щяха да са тези хищници, които биха могли да се изправят срещу един търг!
Елена си представяше някоя огромна дива котка, с остри като саби зъби, с млечнобяла кожа, достатъчно голяма, за да се ушият от нея няколко връхни дрехи за нея и Стефан. Беше много доволна от новите си одеяния. Всяко едно от тях се състоеше основно от туника и панталони — отвън от мека, еластична кожа, която щеше да предпазва от влага; и с топла и елегантна пухкава кожа отвътре. Но не биха били истински творения на лейди Улма, ако беше само това. Подплатата от бяла кожа беше с две лица, подвижна, за да се сменя и сваля в зависимост от времето. Имаше тройни яки, за да предпазват от вятъра, които се спускаха на гърба или можеха да се използват като шалове за лицето и очите. Ръкавици с един пръст от бяла кожа бяха привързани към китките, за да не се изгубят. Мъжете щяха да носят прави кожени туники с копчета, които стигаха до талията. Туниките на момичетата бяха по-дълги и леко клоширани. Кожите бяха грижливо поръбени, но не боядисани, с изключение на тези на Деймън, които, разбира се, бяха черни със самурена кожа.
Единият търг щеше да носи пътешествениците и багажа им. Вторият, по-голям и по-широк, щеше да бъде натоварен с нагряващи се камъни, с помощта на които хората щяха да си приготвят храна, както и цялата храна (приличаше на червено сено), която двата търга щяха да ядат, докато стигнат до Долния свят.
Пелат им показа как да се подкарват гигантските създания с леки потупвания с много дълги пръчки, с които можеха да почесват търга зад ушите му като тези на хипопотам, или да го смушкват по-енергично по това чувствително място — знак за увеличаване на скоростта.
— Дали е безопасно Бираз да носи цялата храна на търгите? Доколкото си спомням, ти каза, че били непредсказуеми — обърна се Бони към Пелат.
— Не, госпожице, нямаше да ви я дам, ако не беше безопасна. Тя ще е завързана за Дазар, така че трябва само да го следва — отвърна Пелат.
— Ние ще яздим тези създания? — попита Стефан, като проточи врат, за да огледа малките затворени носилки, разположени върху гърба на всяко едно от огромните животни.
— Налага се — отвърна Деймън решително. — Едва ли ще можем да вървим пеша през целия път. Не можем да използваме магически ключове като онзи луксозен специален ключ, с който сте дошли тук. На най-горното ниво на Тъмното измерение не действа никаква магия, с изключение на телепатията. Тези измерения са равни като плочи. Според Бони, в най-отдалечения северен край на тази плоча има пукнатина — с други думи, не много далеч оттук. Пукнатината е малка по размери, но достатъчно голяма, за да минем през нея. Ако искаме да стигнем до Входа на крепостта на Седемте съкровища, трябва да потеглим с търгите.
Стефан сви рамене.
— Добре. Ще направим, както казваш.
Пелат нагласяше стълбата към търга. Лейди Улма, Бони и Елена едновременно плачеха и се смееха, надвесени над бебето.
Когато потеглиха, продължиха да се смеят.
Първата седмица мина доста скучно. Седяха в носилката върху гърба на търга Дазар. От раницата на Елена висеше компас. Обикновено държаха завесите от всички страни на носилката вдигнати и навити на руло, с изключение на онази откъм западната страна, където гигантското кървавочервено слънце — твърде ярко за гледане на фона на бистрия въздух извън града — бе надвиснало постоянно на хоризонта. Пейзажът около тях беше отвратително еднообразен и потискащ — сред ширналите се безброй километри хълмове, покрити с изсушена кафява трева, само тук–там се мяркаше по някое дърво. Единственото, което се променяше, докато напредваха на север, беше, че ставаше по-студено.