Полунощ

За всички беше трудно да живеят толкова близо един до друг. Деймън и Елена бяха постигнали известен баланс в отношенията — или поне се преструваха, — като не си обръщаха внимание, нещо, което Елена никога не си бе представяла, че е възможно. Деймън улесняваше положението, като се придържаше към различен режим на спане от останалите — така можеше да ги пази, докато търгите напредваха бавно, денем и нощем. Ако беше буден, когато и Елена бе будна, той излизаше от носилката и яхваше огромния врат на търга. И двамата сме такива инати, мислеше си Елена. Никой не иска да отстъпи пръв.

Междувременно останалите в носилката започнаха да си играят на различни игри: скубеха дългите изсушени стебла на тревата от едната страна на пътя и се опитваха да изплетат от тях кукли, малки метлички за отпъждане на различни крилати твари, шапки, камшици. Стефан се оказа най-сръчният сред тях и измайстори широки ветрила за всекиго по едно.

Освен това играеха на различни игри на карти, като използваха малките гланцирани картончета, с които по баловете се отбелязваше кой къде да седи (да не би лейди Улма да смяташе, че ще дадат вечерен прием по пътя?), като карти за игра, след като внимателно ги отбелязаха с четирите цвята. И разбира се, вампирите ходеха на лов. Понякога им отнемаше малко повече време, тъй като наоколо плячката беше рядкост. Виното „Черна магия“, осигурено от лейди Улма, им помагаше да оцелеят между отделните ловувания.

Когато Деймън ги удостояваше с присъствието си в носилката, се държеше надменно, сякаш е попаднал на скучен купон.

Накрая Елена не можа да издържи повече и помоли Стефан да я издигне върху гърба на търга (да гледа надолу или да се изкачи сама нагоре, беше абсолютно изключено), докато магията за летене все още действаше. Седна на седлото до Деймън и събра цялата си смелост.

— Деймън, зная, че имаш право да ми се сърдиш. Но не си го изкарвай на останалите. Особено на Бони.

— Още една лекция? — процеди Деймън и й хвърли поглед, способен да замрази огън.

— Не, само… учтиво искане. — Не можа да се насили да каже „молба“. — Деймън, за нас… ние не отиваме да търсим съкровището от алчност или заради приключението, или поради каквато и да е друга нормална причина — поде тя, когато той не й отговори и тишината помежду им стана непоносима. — Отиваме, защото трябва да спасим нашия град.

— От Полунощ — изрече глас зад нея. — От Последната полунощ.

Елена се извъртя сепнато. Очакваше да види Стефан да държи Бони, вкопчила се здраво в него. Но беше само Бони, на нивото на главата й, уловена здраво за стълбата.

Елена мигом забрави, че се страхува от височини. Изправи се върху поклащащия се търг, готова да слезе надолу откъм страната на слънцето, ако нямаше достатъчно място Бони да седне бързо върху седлото на ездача.

Но Бони беше с най-слабите бедра във Фелс Чърч и се оказа, че има достатъчно място и за тримата.

— Последната полунощ наближава — повтори Бони. Елена познаваше този монотонен глас, тези тебеширенобели страни, празните очи. Бони беше в транс — и се движеше. Сигурно ставаше дума за нещо спешно.

— Деймън — прошепна Елена. — Ако й заговоря, тя ще излезе от транса. Може ли да я попиташ телепатично какво има предвид?

Миг по-късно улови мисловното послание на Деймън. Какво е Последната полунощ? Какво ще се случи тогава?

— Тогава ще започне всичко. И ще приключи за по-малко от час. Така че… никога повече няма да има полунощи.

Не разбрах? Никога повече няма да има полунощи?

— Не и във Фелс Чърч. Никой няма да остане, за да ги види.

И кога ще се случи това?

— Тази нощ. Децата най-после са готови.

Децата?

Бони само кимна с отнесени очи.

Нещо ще се случи на всички деца?

Клепачите на Бони леко се притвориха. Изглежда, не чу въпроса.

Елена имаше нужда да се хване за нещо. И внезапно желанието й се сбъдна — Деймън се пресегна през скута на Бони и улови ръката й.

Очите на Бони се затвориха окончателно и тя оброни глава.

— Трябва да се върнем на Земята. Трябва да отидем във Фелс Чърч — рече задъхано Елена, едва съзнаваща какво прави. Пусна ръката на Деймън и заслиза по стълбата. Издутото червено слънце изглеждаше по-различно — по-малко. Дръпна завесата и едва не удари главата си в тази на Стефан, който бе вдигнал завесата, за да я пусне да влезе.

— Стефан, Бони е в транс и каза…

— Зная. Чух всичко. Дори не успях да я спра, когато тръгна да излиза. Изведнъж скочи на стълбата и се закатери нагоре като катерица. Какво мислиш, че искаше да каже?

— Спомняш ли си извънтелесното преживяване, което имахме двете с нея? Нашата малка шпионска мисия по следите на Аларик? Това ще се случи във Фелс Чърч. Всички деца, всички наведнъж, точно в полунощ — ето защо трябва да се върнем обратно…

— Успокой се. Успокой се, любов моя. Забрави ли какво каза лейди Улма? Близо година тук се равняват на няколко дни в нашия свят.