Последна саможертва

към двамата ми родители. – Пазител Хатауей. – Дмитрий беше

със седем години по-голям от мен, но в този миг, докато се

обръщаше към родителите ми, приличаше на свенлив шестна-

десетгодишен юноша, дошъл да ме изведе на първа среща.

– А, Беликов – рече Ейб и разтърси ръката на Дмитрий. –

Надявах се да се срещнем. Наистина искам да те опозная по-

добре. Може би ще успеем да отделим малко време, за да си

поприказваме, да науча повече за живота ти, за хобитата ти и

така нататък. Обичаш ли лова? Приличаш ми на ловец. Трябва

 500 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

някой път да половуваме заедно. Зная едно страхотно място в

горите. Далече, много далече оттук. Ще си прекараме чудес-

но. Със сигурност имам доста въпроси, които бих искал да ти

задам. Както и да ти споделя доста неща.

Погледнах панически майка си, за да я помоля безмълвно да

сложи край на това. Докато бяхме гаджета с Ейдриън, Ейб бе

посветил доста време да си говори с него, да му обяснява най-жи-

вописно и с най-страховити подробности как точно очаква да се

държат с дъщеря му. Не исках Ейб да замъкне Дмитрий в някой

пущинак, особено ако и двамата държат пушки в ръцете си.

– Всъщност – намеси се майка ми непринудено в разговора

им, – и аз бих искала да се присъединя към вас. Също имам

въпроси, особено за времето, когато двамата бяхте в академи-

ята „Свети Владимир“.

– Забравихте ли къде се намираме? – напомних им припря-

но. – Церемонията скоро ще започне.

Това поне беше истина. Почти всички бяха заели местата

си. Множеството притихна.

– Разбира се – кимна Ейб. За мое удивление той ме целуна

по челото, преди да се отдръпне. – Радвам се, че отново си

сред нас. – После смигна на Дмитрий: – Очаквам с нетърпе-

ние да си побъбрим.

– Бягай – прошепнах на Дмитрий, след като родителите ми

се отдръпнаха. – Ако се измъкнеш сега, може би няма да забе-

лежат. Върни се в Сибир.

– Всъщност – каза Дмитрий, – съвсем сигурен съм, че Ейб

ще забележи. Не се тревожи, Роза. Не се страхувам. Ще из-

търпя всички мъчения, на които ще ме подложат затова, че

съм с теб. Струва си.

– Ти наистина си най-смелият мъж, когото познавам – за-

сиях аз.

Той се усмихна, но в следващия момент погледът му се на-

сочи към входа на залата, където настъпи леко объркване.

– Изглежда е готова – прошепна Дмитрий.

– Надявам се – отвърнах тихо.

С действително помпозен маниер един церемониалмайстор

прикова вниманието на всички в залата. Настана абсолютна

тишина, дори дишането на присъстващите не се чуваше.

 501 

р и ш е л м и й д

Церемониалмайсторът отстъпи настрани от вратата.

– Принцеса Василиса Сабина Рия Драгомир.

Лиса влезе и макар да я бях видяла само преди по-малко

от половин час, дъхът ми секна. Беше облечена в строго офи-

циална рокля, но не с дълги ръкави. Несъмнено шивачът ѝ

се беше постарал доста. Роклята бе дълга до пода, с поли от

коприна и шифон, които се диплеха и полюшваха около Лиса,

докато тя пристъпваше тържествено напред. Платът беше с

оттенък на нефрит, също като очите ѝ, както и горнището на

роклята, с пристегната около врата яка, обсипана с изумруди,

която приличаше на огърлица. Коланът на роклята също беше

покрит с изумруди. Гривни допълваха тоалета ѝ. Косата ѝ се

стелеше свободно по раменете, с блестящото съвършенство

на платина, като сияеща аура.

До нея вървеше Кристиан, силно контрастиращ с черната

си коса и черния си костюм. Днес обичаите определено бяха

нарушени, тъй като традицията повеляваше член на фамили-

ята да придружава Лиса, но... е, тя си бе позволила това от-

клонение. Дори и аз бях длъжна да призная, че той изглежда-

ше възхитително. Лицето му грееше от гордост и любов към

нея – независимо какви чувства го измъчваха заради Таша.

Лорд Озера, припомних си титлата, която вече му се полага-

ше. Нямаше съмнение, че занапред тази титла ще придобива

все по-голямо значение. Поведе Лиса към подножието на тро-

на, след което се присъедини към останалите представители

на фамилията Озера в множеството.

Екатерина ѝ посочи с ръка голямата атлазена възглавница

на пода пред стъпалата.

– Коленичи!

Съвсем за кратко Лиса се поколеба. Само за миг. Може би

само аз го забелязах. Дори и без помощта на телепатичната

ни връзка бях така настроена да улавям настроенията ѝ и

най-фините нюанси в действията ѝ, че можех да различа това

колебание. Очите ѝ се насочиха към Джил. Изражението на

Лиса не се промени. Почувствах се толкова странно, че не

долавях чувствата ѝ. Но знаех достатъчно, за да се досетя.

Несигурност. Смут.

Отново да напомня – паузата трая само миг. Лиса колени-

 502 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

чи, като разстла артистично полите на роклята си. Екатерина,

която винаги изглеждаше тъй крехка и съсухрена в залата за

изпитите, сега се бе изправила внушително с древната клет-

вена книга за коронации на мороите. Усещах могъществото,

което още се излъчваше от бившата кралица.

Книгата бе написана на румънски, но Екатерина превежда-

ше без всякакво усилие, докато четеше с висок глас. Започна

със слово за това, какво се изисква от един монарх, след което

продължи с клетвите.

– Ще служиш ли предано?

– Ще браниш ли своя народ?

– Ще бъдеш ли справедлива?