Последна саможертва

Старицата изрече последните думи повече на себе си, от-колкото на Лиса.

- Добре - отрони Лиса притеснено. - Готова съм.

Жената огледа преценяващо Лиса и явно и хареса онова,

което видя.

- Ето го и въпроса: Какво трябва да притежава една кралица, за да бъде добър владетел?

В първия миг Лиса не успя да измисли нищо, след което няколко думи едновременно се изредиха в ума и. Почтеност? Мъдрост? Здрав разум?

- Не, не, не отговаряй - рече старата жена, докато наблюдаваше Лиса внимателно. - Не още. Ще изчакаш до утре, по същото време. Дотогава ще го обмисляш. Върни се с правилния отговор и ще си взела всички изпити. И... - Тя примигна. - Излишно е да ти казвам, че не бива да разговаряш с никого за това.

Лиса кимна и потри малката татуировка на ръката си. От никого нямаше да получи помощ за отговора. Напусна стаята, като мислено непрестанно си повтаряше въпроса. На въпрос като този можеха да се измислят твърде много отговори, каза си тя. Всеки от тях би могъл...

Някакво движение в моята реалност тутакси ме изстреля от главата и. Донякъде очаквах Соня да се втурне в палатката ни, но не, не това беше привлякло вниманието ми. Беше едно много по-леко движение... и в същото време нещо безкрайно по-въздействащо.

Дмитрий беше в прегръдките ми.

ГЛАВА 28

Дъхът ми секна. Всеки от нас имаше свое одеяло, но дори и в средата на лятото температурата падаше през нощта. В съня си Дмитрий се бе претърколил към мен, беше смесил одеялата ни в една купчина и бе отпуснал главата си върху гърдите ми. Тялото му лежеше плътно до моето, топло и познато, а той дори се бе сгушил в мен.

Явно е бил по-изтощен, отколкото си мислех, щом вършеше това в съня си. В края на краищата той бе този от нас, който винаги спеше, както се казва, с едното си око отворено. Но сега беше свалил гарда и тялото му несъзнателно търсеше... какво? Просто топлина? Или мен? По дяволите! Защо зададох на Соня моя въпрос? Не можех ли да продължавам с лесната си роля като гадже на Ейдриън и приятелка на Дмитрий? За-щото, честно казано, точно сега не се справях много добре нито с едната, нито с другата си роля.

Едва-едва, съвсем предпазливо се изместих леко, за да обвия ръка около него и да го придърпам по-близо до себе си. Знаех, че рискувам да се събуди и да разваля магията. Но не стана така. Той дори се отпусна още повече. Да го чувствам по този начин... да го държа в обятията си... събуди в мен рояк от емоции. Изгаряше ме болката, която не бе заглъхнала в гърдите ми, откакто го бях загубила. В същото време, докато го прегръщах толкова плътно, ми се струваше, че близостта му запълва празнотата от тази болка, все едно липсващата част от мен се бе възстановила. Дори не бях осъзнавала липсата и. Бях я блокирала през цялото това време, докато думите на Соня не разтърсиха новото, крехко равновесие, с което се опитвах да приема живота.

Не зная колко дълго останахме така. Сигурно е било доста дълго, защото по едно време лъчите на изгряващото слънце започнаха да проникват през прозирната тъкан на палатката. Светлината бе достатъчна, за да огледам Дмитрий, да видя изящно очертаните линии на лицето му и на мекотата на косата му, докато лежеше до мен. Толкова много исках да докосна косата му, да се уверя, че все още е нежна като коприна. Глупава сантименталност, разбира се. Косата му не би могла да се промени. И все пак... копнежът ме изгаряше и най-накрая не устоях, прокарах нежно пръсти през няколкото непокорни кичура. Бяха гладки, копринено меки, а от това плахо докосване по кожата ми плъзнаха тръпки. Но и го събуди.

Очите му се отвориха и моментално застинаха, целите нащрек. Очаквах да отскочи пъргаво от мен. Ала вместо това той само прецени ситуацията - и не помръдна. Ръката ми продължи да гали косата му. Погледите ни се преплетоха, ураган от емоции изригна помежду ни. В този миг забравих, че съм в някаква палатка, че бягаме и се крием от онези, които ни мислят за злодеи. Нямаше убийци за залавяне, нито травма от стригоите за преодоляване. Бяхме само аз и той и чувствата ни, изгарящи ни толкова отдавна.

Когато се размърда, не беше за да се отдалечи от мен. Напротив, Дмитрий само повдигна глава дотолкова, че да се вгледа в мен. Деляха ни само няколко сантиметра. Очите му го издадоха. Искаше да ме целуне, а аз отчаяно исках да го направи. Приведе се над мен, отпуснал едната си ръка върху бузата ми. Бях готова за устните му - нуждаех се от тях, до болка - и тогава той застина. Отдръпна се от мен и се надигна. Въздъхна сломено, като извърна поглед от мен. Аз също веднага се надигнах. Дишах учестено, на пресекулки.

- К-какво не е наред? - едва пророних.

Обърна се и ме изгледа.

- Избери си сама. Имаш богат избор.

Прокарах пръсти по устните си. Толкова близко. Толкова, толкова близко.

- Зная... зная, че нещата са се променили. Но зная, че грешиш. Зная, че отново можеш да обичаш.

Докато обмисляше отговора си, маската на лицето му се възвърна.

- Това няма нищо общо с любовта.