Последна саможертва

- Ако тя казва, че така се е случило, значи точно така се е случило. - Изглеждаше предизвикателно настроен и недоверчив също като Стантън, но имаше и още нещо. Някаква загриженост към Сидни, която можеше да се дължи както на лична основа, така и на професионална. Лиса също го усети.

- По-кротко, Иън - посъветва го Стантън, без да изпуска Ханс от очи. С държанието си все повече ми напомняше за Албърта. Не би могла да се чувства добре в едно помещение, пълно с пазители, но с нищо не се издаваше. - Няма значение дали и вярвате или не. Важното е, че госпожица Сейдж отговори на въпросите ви. С това ние приключихме.

- А родителите на Джил знаят ли нещо? - обади се Лиса. Все още беше шокирана от развоя на събитията - да не говорим колко бе разтревожена заради моето изчезване от безопасния планински град, - но този мистериозен опит да се изчисти името ми я бе впечатлил твърде силно, за да го отмине.

Сидни се обърна към Лиса и аз на практика успях да разчета всичките и мисли. Тя знаеше колко сме близки с Лиса, както и че аз бих искала да я успокоя. Ала нямаше как да стане с всички тези хора в стаята. Освен това трябваше да се съобрази с факта, че нищо не бях казала на Лиса за Джил.

- Не - отрече Сидни. - Просто отидохме там и Роуз заяви, че Джил трябва да тръгне с нея. Никой от семейство Мастра-но не знаеше защо. И тогава... тогава Роуз я взе със себе си. Или Джил сама тръгна с нея. Не съм съвсем сигурна какво точно се случи, защото настана невъобразим хаос.

Нито алхимиците, нито пазителите разговаряха повече за отвличането на Джил, което създаде в мен впечатлението, че приемаха историята за чиста монета, особено след като я бяха научили не само от Сидни, но и от родителите на Джил. В нея се съдържаше достатъчно истина, за да прозвучи убедително и да обясни изчезването на Джил. В нея не се споменаваше тайната на фамилията Драгомир, която сега Емили със сигурност би искала да си остане завинаги такава.

- Това е всичко - заговори пак Стантън. - Вече ви го казахме. Сега трябва да тръгваме. - Обърна се към вратата, но пазителите и препречиха пътя.

- Невъзможно е - отсече Ханс. - Въпросът е много сериозен, а госпожица Сейдж е единствената ни връзка с убийцата. Убийца на кралица, която на всичкото отгоре е извършила и отвличане.

Стантън изсумтя презрително. Спомних си как веднъж Сидни сподели с мен, че според алхимиците кралската система за управление на мороите била много глупава.

- По всичко личи, че тя повече няма да ви бъде полезна. Но не се безпокойте, ние ще я задържим. Свържете се с нас, ако имате още въпроси.

- Неприемливо - отряза я Ханс. - Тя остава тук.

Другият алхимик, Иън, се присъедини към спора, по-точно

се изпречи като щит пред Сидни.

- Няма да изоставим тук един от нашите хора! - Избухването му отново привлече вниманието ми и ми стана забавно. Влюбен до уши. Да, това беше. Не се съмнявах, че той бе влюбен в Сидни и не гледаше на нея само като на колега. Но Стантън го изгледа многозначително, с което му подсказа, че тя ще уреди въпроса. Той замълча.

- Вие също можете да останете тук - каза Ханс. - За мен няма значение. Ще ви осигурим стаи за престоя.

- Това вече е неприемливо. - След тези думи Стантън и Ханс се впуснаха в ожесточен спор. Не очаквах да се стигне до размяна на удари, но другите пазителите леко се приближиха, като предпазна мярка.

Очите на Иън се стрелкаха между Стантън и Ханс, но той не се намеси в спора. По едно време обаче погледът му се плъзна по масата, над която Ханс се беше надвесил. Иън внезапно се втренчи напрегнато във фотографията. Само за кратко задържа погледа си върху нея и очите му съвсем леко се разшириха... но Лиса улови промяната в поведението му.

Тя пристъпи към Иън и Сидни. Един от пазителите я изгледа за миг, но прецени, че Лиса е в безопасност, и отново насочи поглед към Стантън.

- Ти го познаваш - промърмори Лиса, като се постара да говори по-тихо от спорещите водачи на двете групи. Всъщност май заговори прекадено тихо, защото Сидни и Иън я изгледаха неразбиращо. Техните уши не можеха да долавят толкова слаби звуци, колкото тези на мороите или дампирите.

Лиса се огледа неспокойно, тъй като не искаше да привлича вниманието. Повиши леко тон.

- Ти го познаваш. Този там, на снимката.

Иън се втренчи в Лиса. По лицето му беше изписана смесица от учудване и предпазливост. Нямаше съмнение, че се отнасяше резервирано и надменно към вампирите, но думите и го свариха неподготвен. А Лиса, дори и да беше за него дяволско създание на нощта, си оставаше много красиво създание.

- Иън - попита Сидни тихо. - Какво има? - В интонацията и се прокрадна нотка на настойчивост, която според мен му повлия, още повече че идваше от гласа на неговата любима. Той отвори уста, за да заговори, но му попречи шумният спор на Стантън и Ханс, в който Сидни отново се превърна в център на вниманието, а Иън отвърна очи от Лиса.