Последна саможертва

- При други обстоятелства, госпожице Стантън, бихме се съгласили - отвърна и Ханс. Помежду им сякаш повя леден вятър. - Но този случай, както сама разбирате, е много по-сериозен от всички останали. Нашата кралица беше убита.

Напрежението между пазителите и алхимиците още повече се засили. Осъзнах, че деловите им взаимоотношения не бяха никак сърдечни. Хрумна ми също, че дори началниците на Сидни да повярват, че тя е извършила някакво престъпление, те никога нямаше да го признаят пред Ханс - което означаваше, че параноята му не беше изцяло неоснователна. Тъй като никой от алхимиците не му отговори, Ханс прие това като съгласие с правото му да се заеме с разпита на Сидни.

- Познаваш ли тези тримата? - Ханс посочи към моите приятели и Сидни поклати глава. - Някога свързвала ли си се с тях?

- Не.

Ханс замълча за кратко, сякаш се надяваше, че Сидни ще промени отговора си, но тя не го направи.

- Тогава как така си се забъркала с Хатауей?

Тя го изгледа напрегнато. В кафявите и очи се четеше страх. Не бях сигурна дали беше точно заради Ханс. Реално погледнато, сега тя имаше достатъчно основания да бъде толкова нервна, като например фактът, че се намираше тук, а също и наказанието, което евентуално щяха да и наложат алхимиците. Разбира се, съществуваше и Ейб. Технически погледнато, той беше причината тя да се забърка в тази каша. Сега трябваше просто да натопи него, като се оправдае с това, че я бе изнудвал. Така щеше да се измъкне невредима от цялата история, но щеше да си навлече неговия гняв. Сидни преглътна и се опита да изгледа Ханс предизвикателно.

- Срещнах Роуз в Сибир.

- Да, да - каза Ханс. - Но как се стигна дотам, че и помогна да избяга?

- Нямам нищо общо с бягството и от това място! - възмути се Сидни. Предполагам, че това бе само половината истина. -Тя се свърза с мен преди няколко дни и ме помоли да и помогна да стигне до някаква къща край Детройт. Твърдеше, че била невинна и че това щяло да и помогне да го докаже.

- Алхимиците знаеха, че тя е беглец - изтъкна Ханс. -Всички получиха заповеди да я издирват. Можела си да и откажеш.

- Когато за пръв път срещнах Роуз, тя не ми заприлича на убиец - искам да кажа, като се изключат убийствата на стри-гои. Което, реално погледнато, всъщност не е убийство. - Сид-ни пусна в ход малко от типичното за алхимиците презрение. Добро попадение. - Така че когато ми каза, че е невинна и може да го докаже, реших да и помогна. Закарах я до къщата.

- Вече я разпитахме за това - намеси се Стантън раздразнено. - И ви казахме, че сме го направили. Това, което е извършила, е било глупаво, наивна грешка в преценката и. Но това е наша вътрешна работа, а не ваша. Вие се погрижете за вашата демонична убийца. - Изрече тези думи донякъде небрежно, сякаш се готвеха да отведат Сидни у дома и да и се скарат като на непослушно дете. Аз обаче се съмнявах, че всичко ще се окаже толкова просто.

- Кои бяха с нея? - попита Ханс, без да обръща внимание на думите на Стантън.

Презрението на Сидни нарасна.

- Един от тях беше онзи мъж... Дмитрий Беликов. Този, когото вие приемате за „излекуван“. Не зная кои бяха другите, двама мъже и една жена. Така и не се представиха. - Това беше добре скалъпена лъжа, защото престорената и неприязън към Дмитрий прикриваше факта, че тя познаваше останалите ни спътници.

Лиса се наведе нетърпеливо напред и заговори, преди Ханс да успее да я спре:

- Защо бяхте в Детройт? И как може Роуз да изчисти името си? Особено с Джил?

Ханс не изглеждаше много щастлив от това прекъсване, но не се съмнявах, че той също беше любопитен да узнае повече за Джил и Детройт. Заради това не каза нищо, може би с надеждата, че някой може да се изпусне и да разкрие важна информация. Сидни обаче продължи да играе ролята на дистанцирана и хладна особа.

- Нямам представа. Изглежда, че това момиче Джил също нищо не знаеше. Роуз само ми каза, че трябва да стигне до нея, затова и помогнах.

- И ти и повярва просто така, на сляпо? - учуди се Ханс. -Наистина ли искаш да ме убедиш, че си и се доверила толкова лекомислено?

- Тя е моя... - Сидни прехапа устни, за да не каже думата, която, предполагам, беше „приятелка“. Но бързо се съвзе и отново доби деловото изражение на професионалист. - В нея има нещо, което вдъхва доверие, а си помислих, че ще бъде загуба на време и средства, ако алхимиците ви помагат да преследвате грешния убиец. Реших, че ако е виновна, винаги можех да я издам. Освен това си помислих... помислих си, че ако аз успея да разреша този сложен случай, ще спечеля доверие, одобрение и повишение. - Това беше добра, много добра лъжа. Едно амбициозно момиче се опитва да подпомогне кариерата си чрез потаен и хитър ход. Звучеше много убедително. Но не за всеки.

Ханс поклати глава.

- Не вярвам на нищо от казаното от теб.

Младият мъж от алхимиците пристъпи напред. Пазителите тутакси се напрегнаха, готови да му се нахвърлят.