Последна саможертва

Лиса се вцепени. Обзе я паника. Те са намерили Роуз. Но как? Ейб я бе уверил, че съм в безопасност в някакъв град в Западна Вирджиния.

- Тя и Беликов са били забелязани край Детройт, където отвлекли едно момиче.

- Те никога... - Гласът на Лиса внезапно секна. - Детройт ли? - Струваше и огромно усилие да се сдържи и да не отправи въпросителни погледи към Кристиан и Ейдриън.

Ханс кимна и макар да си даваше вид, сякаш съвсем скоро е получил това сведение, аз знаех, че следеше внимателно дали моите приятели ще се издадат с нещо.

- С тях имало още няколко души. Някои от тях избягали, но ние заловихме един.

- И кого са отвлекли? - поинтересува се Кристиан, не по-малко удивен. Той също смяташе, че сме се укрили надеждно.

- Мастрано - каза Ханс. - Някоя си Мастрано.

- Джил Мастрано? - възкликна Лиса.

- Малкото сладкишче? - удиви се Ейдриън.

Ханс явно не беше наясно с този прякор, но нямаше възможност да зададе следващия си въпрос, защото тъкмо тогава вратата се отвори. Влязоха трима пазители, а с тях и Сидни.

ГЛАВА 27

Ако бях там, сигурно ченето ми щеше да увисне до земята. От шока да видя Сидни, както и гледката на човешко същество на територията на кралския двор. Всъщност човешки същества, защото с нея имаше още двама представители на расата и - един мъж и една жена. Мъжът беше млад, малко по-голям от Сидни, с тъмнокафяви очи и тъмнокестенява коса. Жената беше по-възрастна, със строго изражение на лицето, което ми напомни за Албърта. Тя беше с по-тъмна кожа, но все пак успях да забележа златната и татуировка, каквато имаше и мъжът с нея. Всички бяха алхимици. Освен това бе съвсем очевидно, че алхимиците никак не бяха доволни. Възрастната жена се опитваше да го прикрие, но по стрелкащите и се очи си личеше, че иска да бъде някъде другаде - където и да е - само не и тук. Сидни и младият мъж въобще не прикриваха страха си. Сидни може и да беше свикнала с мен и Дмитрий, но тя и спътниците и за пръв път пристъпваха в бърлогата на злото, каквото според тях представляваше кралският двор на мороите.

Но не само алхимиците се чувстваха неудобно. Веднага щом те влязоха, пазителите вече не гледаха на Еди като на заплаха. Сега те съсредоточиха вниманието си изцяло върху алхимиците и ги следяха зорко, сякаш бяха стригои. Моите приятели не изглеждаха изплашени, а по-скоро изпълнени с любопитство. Двете с Лиса бяхме живели сред хора, но Крис-тиан и Ейдриън бяха контактували с хора от външния свят съвсем малко, като се изключат захранващите. Да видят алхимици на „наш терен“, добавяше допълнителен елемент към интригата.

Самата аз несъмнено бях крайно удивена да видя Сидни толкова скоро. Но наистина ли беше изминало малко време? Бяха изминали часове, откакто избягахме от къщата на Джил. Този интервал от време не беше достатъчен за пътуване с автомобил до кралския двор, но със сигурност стигаше за полет със самолет. Сидни не се беше преоблякла от последния път, когато я видях. Под очите си имаше сенки. Имах чувството, че откакто са я заловили, са я подлагали на безкрайни разпити. Загадката в случая беше защо са довели алхимиците тук, на срещата, свикана заради убития от Еди непознат морой. Двата случая бяха напълно различни.

Лиса очевидно мислеше същото.

- Кои са тези гости? - попита тя, макар че имаше много добра представа коя беше Сидни. Беше чула от мен достатъчно подробни описания. Сидни огледа набързо Лиса и предположих, че тя също се е досетила, че пред нея стои Лиса.

- Алхимици - процеди Ханс сърдито. - Знаете ли какво означава това?

Лиса и приятелите ми кимнаха.

- Какво общо имат те с Еди и с този, който ме нападна? -попита тя.

- Може би имат нещо общо. А може и да нямат - сви рамене Ханс. - Но зная, че става нещо странно, нещо, в което всички вие сте замесени и аз трябва да разкрия какво е то. Тя - Ханс посочи към Сидни - е била с Хатауей в Детройт и на мен все още ми е трудно да повярвам, че никой от вас не знае нищо за това.

Ейдриън скръсти ръце и се облегна на стената като съвършена илюстрация на безразличието.

- Можеш да вярваш в каквото си пожелаеш, но аз не познавам никого от тези хора. Нали алхимиците ни мразят? Защо тогава са тук? - По ирония на съдбата Ейдриън беше единственият от моите приятели, който знаеше, че не се намирам в Западна Вирджиния, но това за нищо на света не можеше да се отгатне, ако се съдеше по поведението му.

- Защото трябва да заловим една избягала убийца и е необходимо да разпитаме нейната съучастница - гласеше твърдият отговор на Ханс.

На върха на езика на Лиса бе да отрече, че имам вина, но по-възрастната жена алхимик я изпревари.

- Нямате никакво доказателство, че госпожица Сейдж е била „съучастница“ на вашата престъпница. И продължавам да смятам, че е абсурдно да не ни позволявате да проведем наше, собствено разследване и повече да не се занимавате с този случай.