Последна саможертва

Замълчахме. Не бях помислила за това.

- Може би ще успеем да се снабдим с мобилен телефон... Бог ми е свидетел, че се нуждаем от такъв. Ами... защо просто не дойдеш с нас? Между впрочем, къде се намираш сега?

Зачудих се дали не направих грешка, като я поканих да се присъедини към нас. Двамата с Дмитрий доста се постарахме да прикрием следите си, за да опазим местонахождението ни в тайна. Стълкновение с пазителите беше последното, което желаех. Като се изключат очевидните причини - затвор, екзекуция и така нататък, - ако ни заловяха, щяхме да се простим с надеждата да помогнем на Лиса. При все това бях сигурна, че Соня е един от нашите съюзници, а засега тя можеше да се окаже единствената ни възможност да се свържем с Джил.

Подобни съмнения ме измъчваха и когато се питах дали да съобщя на Виктор къде се намираме. И макар той да ни помогна, тази помощ се оказа нож с две остриета. Въпреки това съобщих на Соня името на нашия къмпинг и най-удобните пътища до тук. Тя ми обеща, че ще дойде - не знаех как ще се справи с пътуването, но предполагах, че разполага с достатъчно възможности - и че ще продължи с опитите си да се свърже с Джил.

- Соня... - Поколебах се дали да продължа, защото знаех, че трябваше просто да я оставя да сложи край на съня. Бяхме изправени пред големи проблеми, по-сериозни от въпроса, който исках да и задам. Освен това беше лична територия. -Какво искаше да кажеш в колата... когато споменах, че съм се срещнала насън с гаджето си? Стори ми се изненадана.

Соня дълго ме гледа замислено. Сините и очи проникваха в мен по-дълбоко, отколкото ми допадаше. Понякога тя изглеждаше по-безопасна, когато изпаднеше в налудничаво състояние.

- Аурите могат да разкрият много, Роуз, а аз съм много добра в разгадаването им. Много по-добра, отколкото може би са твоите приятели. Един сън, повлиян от магията на духа, обагря аурата ти в златисто. Точно така разбрах за твоя. Аурата ти е уникална, макар че се променя в зависимост от чувствата ти и душевните ти вълнения. Личи си, когато хората са влюбени. Техните аури сияят. Когато ти сънуваше, твоята беше светла. Цветовете бяха ярки... но не такива, каквито бих очаквала, когато си с гаджето си. Разбира се, всяка връзка е различна. Хората са различни. Нямаше да обърна внимание, само че...

- Само че какво?

- Само че, когато си с Дмитрий, твоята аура грее като слънце. Както и неговата. - Усмихна се, когато се втренчих слисано в нея, неспособна да промълвя нито дума. - Това изненада ли те?

- Аз... ние с него, така да се каже, отдавна сме приключили с тези отношения. Бяхме заедно, но след промяната той вече не ме желае. Преживях го и продължих напред. - Тук под продължаване очевидно трябваше да се разбира, че продължаваме да се държим за ръце и все още имаме наситени с много емоции мигове на близост. - Ето защо съм с Ейдриън. Щастлива съм с Ейдриън. - Последното изречение прозвуча по-скоро оправдателно. Кого се опитвах да убедя? Нея или себе си?

- Рядко се случва поведението да отговаря на чувствата -обясни ми тя. Прозвуча ми също като Дмитрий, когато ми изнасяше проповеди по дзен будизъм. - Не го приемай погрешно, но има над какво да се замислиш.

Велико. Да ме лекува една луда.

- Добре де, да допуснем, че в думите ти има известна истина. Все пак се отказах от Дмитрий само преди две седмици. Възможно е още да съм запазила някакви чувства към него. - Възможно? Замислих се колко силно ми въздействаше физическото му присъствие през цялото време, докато бях в колата. Припомних си и непринудената хармония помежду ни в библиотеката, колко добре се чувствах, когато действахме заедно, двамата толкова решителни и в пълен синхрон, почти никога не се налагаше единият да отгатва намеренията на другия. А само преди броени часове, в стаята за гости...

Соня най-безочливо се изсмя в лицето ми.

- Възможно? Само след две седмици? Роуз, за много неща си толкова мъдра... и толкова незряла за други.

Мразех да ме преценяват единствено по възрастта ми, но сега моментът не беше подходящ за бурни изблици.

- Добре, както и да е. Все още имам чувства. Но не и той. Ти не си го виждала, след като се промени. Беше ужасно. Изпадна в огромна депресия. Каза ми, че не иска да ме вижда, че вече никого не може да обича. И така продължи до това безумно бягство, чак тогава той отново започна да се държи като някогашния Дмитрий.

- Двамата говорихме за това - призна тя, отново придобила сериозно изражение. - За депресията. Разбирам го. След като си бил стригой... след всичко, което си направил... вече не се чувстваш достоен да живееш. Остава ти само вината, мракът и съкрушителните спомени за онова зло. - Тя потръпна.

- Ти... ти се държиш по-различно от него. Искам да кажа, че понякога изглеждаш толкова тъжна, но в други моменти... сякаш нищо не се е случило. Вече си започнала да приличаш на предишната Соня. Или поне до голяма степен. На какво се дължи тази разлика помежду ви?