Последна саможертва

Не се докоснахме по друг начин, но ръката му излъчваше цялата топлина на света. Не беше идеален миг, като онзи в библиотеката, но обичайната ни близост и разбирането помежду ни бяха по-силни от всякога, така че и това ми стигаше.

Всичко бе както трябва. Естествено. Не исках да спя. Исках само да съм тук и да се порадвам на шанса си да съм с него. Не е изневяра, реших аз, като се замислих за Ейдриън. Просто се наслаждавах на тази близост.

Все пак сънят беше от съществено значение. Съставихме си график за дежурствата на смени. Той щеше да остане буден, докато аз си почивам. Имах чувството, че ако не заспя, той също няма да го направи, когато му свърши смяната. Затворих очи и този път не сърцето си трябваше да успокоявам. А мозъка си, който препускаше бясно като хамстер във въртележка, докато се опитвах да реша какво да предприема. Да се отведе Джил в кралския двор. Да се отведе Джил в кралския двор. Само това беше важно. Ще се свържем с някой, който може да стигне до Джил. Двамата с Дмитрий ще се скрием някъде, така че в скоро време всичко само ще се уреди...

- Слава Богу.

Извърнах се рязко. Дори не бях осъзнала, че съм потънала в сън, подвластен на магията на духа. Отново се намирах в градината на Соня, къпеща се в слънчева светлина и разноцветни багри, а тя седеше на един стол и ме гледаше очаквателно.

- Боях се, че през цялата нощ ще останеш будна, за да бдиш - продължи тя.

- Щях да го направя, ако имах възможност - отвърнах и, като се претърколих до нея. Не очаквах именно нея да видя в сънищата си, но поне се свързах с някой от външния свят. Бях облечена със същата рокля в черно и бяло, но за разлика от реалността тази тук беше чиста и здрава. - Дмитрий смята, че сме на сигурно място, макар че остана да будува, разбира се.

- Разбира се. - В очите и проблесна оживление, но само за кратко.

- Къде си? - попитах я. - Заловиха ли те пазителите?

- Не се добраха до мен - заяви тя самодоволно. - Вие двамата сте техният приоритет, а с помощта на малко внушение те въобще не ме забелязаха. Измъкнах се... макар че не ми се искаше да изоставям Емили.

Разбира се, че съчувствах на Емили, но бях твърде развълнувана от бягството на Соня. Най-после някакви добри новини.

- Но ти можеш да отведеш Джил в кралския двор. Нали си свободна.

Соня ме погледна така, сякаш бях заговорила на чужд език.

- Не мога да стигна до Джил.

Намръщих се.

- Да не е поставена под строга охрана?

- Роуз - каза ми Соня. - Джил въобще не е с пазителите. Виктор и Робърт я отвлякоха.

ГЛАВА 26

Тя е какво? - възкликнах. Птиците в градината на съня ми тутакси замлъкнаха. - С тях? Заради това ли са извикали пазителите?

Соня остана спокойна, но леко се намръщи.

- Виктор и Робърт не са повикали пазителите. Защо да го правят?

- Защото... защото са искали да се отърват от мен и Дмитрий...

- Може би - промърмори Соня. - Но не и докато са в къщата. Също като теб, и Виктор е обявен за издирване. Успяха да се измъкнат само благодарение на магията на Робърт.

- Тогава кой... - Отговорът ме порази. Простенах. - Джон и Емили. Трябваше да се досетя, че няма да е толкова лесно. Прекалено бързо приеха бегълци в къщата си.

- Всъщност си мисля, че е бил само Джон. Емили действително вярва, че си невинна... макар че появата ти никак не и хареса. Освен това според мен тя не би се обадила на пазителите, за да не привлече допълнително вниманието към Джил. Не бих се изненадала, ако се окаже, че Джон дори не я е предупредил, че е повиквал пазителите. Той вероятно смята, че прави услуга на всички.

- А вместо това изгуби заварената си дъщеря - довърших вместо нея. - Но защо Виктор и Робърт са я взели със себе си? И как, по дяволите, двама стари мъже са успели да обуздаят една тийнейджърка?

Соня сви рамене.

- Вероятно са по-силни, отколкото изглеждат. Много е вероятно внушението също да е изиграло роля. Но защо са я отвели? Трудно е да се каже. Виктор винаги е мечтал да притежава власт и могъщество. Да държи под контрола си неизвестния досега член на фамилията Драгомир, е отличен начин да се сдобие с власт.

Подскочих.

- Никога няма да успеем да я отведем в кралския двор.

- Трябва просто да я намерим - каза Соня. - Което ще мога да направя, когато тя заспи.

- Още посещения насън - промърморих и отново се заредих с надежда. - Трябва още сега да се свържеш с нея. Открий...

- Опитах. Но не се получи, защото тя не е заспала. Готова съм да се обзаложа, че докато не си осигурят значителна преднина, ще я държат будна. Но ще продължавам да опитвам.

Не беше идеалното разрешение на проблема, но засега оставаше най-доброто, което можехме да направим.

- А какво стана със Сидни и семейство Мастрано?

- Трябваше да отговорят на много въпроси. - Лицето на Соня помръкна. Знаех, че се чувства зле, защото беше изоставила братовчедка си, също както аз се притеснявах за Сидни.

Докоснах леко ръката на Соня.

- Всичко е наред. Ще се оправят. Най-важното сега е да помогнеш на Джил.

Тя кимна.

- Как ще се свързвам с теб? Не мога винаги да чакам, докато заспиш.