Последна саможертва

- Другите всеки момент ще се появят - изръмжа Дмитрий, като повали един пазител на земята. - Трябва да се махнем от тук. Ето, там, през онази порта.

Не можах да му отговоря. Просто го последвах, докато си проправяхме път към вратата в оградата, без да спираме да се отбраняваме. Тъкмо се справихме с групата от задния двор, когато още пазители изскочиха от къщата. Измъкнахме се през портата и се озовахме на тиха странична улица, заобикаляща къщата на Мастрано. Но скоро стана ясно, че не мога да издържам на темпото на Дмитрий. Умът ми пренебрегваше болката, но тялото ми не можеше да застави наранения ми глезен да се движи както трябва.

Без да забави крачка, Дмитрий ме обгърна с ръка, за да поеме тежестта, падаща върху глезена ми. Кривнахме от улицата и прекосихме няколко двора, което щеше да направи преследването ни по-трудно, но не и невъзможно.

- Не можем да ги надбягаме - казах му аз. - Ще те забавя. Трябва да...

- Не ми казвай, че трябва да те изоставя - прекъсна ме. -Заедно сме в това.

Пук, пук. Една саксия за цветя до нас внезапно се пръсна сред купчина от прах, пръст и глина.

- Стрелят по нас - ахнах, невярваща на думите си. - Наистина стрелят по нас! - След толкова много тренировки в ръкопашен бой винаги съм се отнасяла пренебрежително към огнестрелното оръжие. Но когато се преследваше убийцата на кралицата и нейният съучастник? Бойната чест преставаше да е най-важното, а само крайният резултат.

Още един куршум изсвистя опасно близо до нас.

- Стрелят със заглушител - констатира Дмитрий. - Но трябва да са много предпазливи. Едва ли искат хората наоколо да разберат, че преследват някого. Нуждаем се от прикритие. И то веднага. - Може би щяхме да избегнем куршумите, но глезенът ми повече не можеше да издържи.

Дмитрий направи още един рязък завой и пред нас се ширнаха задните дворове на предградието. Не можех дори да погледна назад, но чувах викове, което означаваше, че още не им се бяхме изплъзнали.

- Ето, оттук - каза Дмитрий.

Пред нас се извисяваше неосветена къща с голям остъклен вътрешен двор, напомнящ за този в дома на Соня. Стъклената врата беше отворена, но вратата с мрежа против комари бе затворена. Дмитрий натисна дръжката. Заключено. Но мрежестата преграда едва ли можеше да ни спре. Горките доверчиви обитатели на къщата. Той измъкна сребърния си кол и сряза мрежата с дълъг вертикален прорез, през който бързо се провряхме. Моментално ме изтласка настрани, за да не се виждам. Сложи пръст към устните си и ме притисна към себе си. Топлината му ме разтърси като електричество.

След няколко секунди се появиха пазителите и се заеха с претърсването на дворовете. Някои от тях продължиха напред, за да проверят дали не сме избягали по-надалеч. Други се заеха да претърсват околните подходящи за укритие места, които не бяха малко в падащия мрак. Погледнах към вратата с мрежата. Прорезът си личеше, макар и да не беше много голям, но си оставаше подозрителна следа, която преследвачите ни може би щяха да забележат.

Дмитрий също се бе досетил за това, затова пристъпи предпазливо във всекидневната, като се стараеше да стои по-далеч от прозорците. Добрахме се до кухнята и намерихме вратата, водеща към гаража. А в гаража ни очакваше един червен форд мустанг.

- Семейство с две коли - промърмори той. - Точно както се надявах.

- Или са излезли за кратка разходка и ще побързат да се приберат в дома си, като видят, че в квартала им е пристигнал отряд за бързо реагиране - прошепнах.

- Пазителите няма да се оставят да бъдат забелязани. -Заехме се да търсим ключовете за колата на най-очебийни-те места. Най-после намерих връзка с ключове, закачени на страничната дъска на един шкаф, и я грабнах.

- Вземи ги. - След като аз бях открила ключовете, очаквах Дмитрий да ми позволи да шофирам. Но заради изкълчения десен глезен трябваше да му ги отстъпя. Явно Вселената притежава гадно чувство за хумор.

- Няма ли да ни засекат? - попитах го, когато той отвори вратата на гаража и излезе на заден ход. - Тази тук е, хм, малко по-лъскава от колите, които обикновено задигаме с теб. -Наистина беше страхотна. Сидни, която беше луда по готини коли, незабавно щеше да се влюби в този мустанг. Прехапах устни. Все още се чувствах виновна, че я бяхме изоставили. Опитах се, поне засега, да пропъдя тягостната мисъл от съзнанието си.

- Така е - съгласи се Дмитрий. - Но по улицата се движат още много други коли. Някои от пазителите все още претърсват дворовете, а другите пазят в къщата на Мастрано. Техният брой не е безкраен. Не могат да следят всичко едновременно, но сигурно ще се опитат.

Затаих дъх, докато напускахме жилищната зона. На два пъти забелязах фигури, прикриващи се отстрани на улицата, но Дмитрий беше прав: не можеха да проверяват всеки автомобил в едно пренаселено предградие. Освен това мракът скриваше лицата ни.