Последна саможертва

Дмитрий явно беше запомнил добре пътя, по който бяхме дошли, защото само след няколко завоя стигнахме до магистралата. Знаех, че нямаше предвид някакво конкретно място, а просто искаше да се отдалечим. След като липсваха очебийни признаци, че ни преследват, се отпуснах назад и изпънах пулсиращия си крак. Но на гърдите ми беше леко. Бях изпълнена с въодушевление, както става, когато прекалено много адреналин пулсира във вените ти.

- Те са ни предали, нали? - попитах го. - Виктор и Робърт са ни издали, а след това са избягали. Трябваше да ги наблюдавам.

- Не знам - рече Дмитрий. - Възможно е. Видях ги точно преди да говоря с теб и всичко ми изглеждаше наред. Те искаха да тръгнат с нас, за да намерим Джил, но са знаели, че е било само въпрос на време да ги предадем на властите. Не съм изненадан, че са замислили план за бягство. Трябва да са използвали захранването като средство за отвличане на вниманието, за да повикат пазителите и така да се отърват от нас.

- Мамка му. - Въздъхнах и отметнах косата си назад. Така ми се искаше да има с какво да я стегна на опашка. - Трябваше да се отървем от тях още когато имахме възможност. Какво ще стане сега?

Дмитрий замълча за няколко секунди.

- Ще разпитват всички от семейство Мастрано, при това много подробно. Е, всъщност ще разпитват не само тях, но и всички замесени. Ще заключат Соня в килия, за да я изследват, също като мен. А Сидни ще бъде изпратена обратно при алхимиците.

- А там какво я очаква?

- Не знам. Но предполагам, че на нейните началници никак няма да им хареса, че е помагала на вампири бегълци.

- Мамка му - изругах повторно. Всичко се разпадаше. - А ние какво ще правим сега?

- Ще се скрием някъде. И ще превържа глезена ти.

Изгледах го косо.

- Брей, май всичко си планирал.

- Не съвсем. - Смръщи леко чело. - Това дотук е лесно. Тепърва предстои по-трудната част.

Сърцето ми замря. Прав беше. Ако предположим, че семейство Мастрано няма да бъде обвинено от властите, че е помагало на престъпници, вече никой не можеше да застави Емили да признае произхода на дъщеря и. А след като върнат Сидни при нейните алхимици, тя също нямаше да може да ни помогне. Осъзнах, че трябва да кажа на някой за Джил. Следващия път, когато се свържа с Ейдриън, трябва да му разкрия истината, така че приятелите ми да предприемат нещо. Повече не можеше да пазим тази тайна.

Дмитрий отби при следващия изход от магистралата и аз отново се завърнах в реалния свят.

- В хотел ли отиваме? - попитах го.

- Няма да е точно хотел - отвърна ми той. Видях, че се намираме в оживена търговска зона, недалече от Ан Арбър. Едно от предградията на Детройт. Покрай шосето се редуваха ресторанти и магазини. Той зави към един денонощен супермаркет, където рекламите обещаваха, че „може да се намери всичко“. Паркира и отвори вратата.

- Чакай ме тук.

- Но...

Дмитрий ме изгледа многозначително и аз погледнах надолу. Щетите от битката ми с пазителите бяха по-големи, от-колкото очаквах, а и роклята ми беше скъсана. Раздърпаният ми вид щеше да привлече ненужно вниманието на околните, както и накуцването ми. Затова му кимнах и той се запъти към магазина.

Докато го чаках, прехвърлих наум всичките ни проблеми, като се проклех мислено, задето не бях измислила как да предам братята, след като Робърт преобрази Соня. Очаквах предателството им под формата на магическо нападение, но не допусках нещо толкова просто като обаждане на пазителите.

Дмитрий, който винаги умееше да пазарува бързо, се върна скоро с две големи торби и нещо още по-голямо, преметнато през рамото му. Стовари всичко на задната седалка. Обърнах се назад и огледах с любопитство покупките.

- Какво е това? - посочих към дългия цилиндричен пакет, завит в брезент, който донесе преметнат през рамото си.

- Палатка.

- Защо ни е притрябвала... - простенах. - Няма да спим в хотел, така ли?

- По-трудно ще ни открият в къмпингите. Особено колата. Още не можем да се откажем от нея. Поне докато не е оздравял кракът ти.

- Горките собственици - промълвих. - Надявам се застраховката им да покрива кражба.

Върнахме се на шосето и скоро напуснахме града. Не бяхме изминали много километри, когато видяхме рекламите на няколко къмпинга за коли и каравани. Дмитрий отби в един от тях с поетичното име „Притихналите борове“. Спазари се набързо със служителя от къмпинга, след което няколко шумолящи банкноти смениха собственика си. Едва сега се досетих, че имаше още една причина да не отсядаме в хотел. В повечето хотели изискваха кредитни карти, а от нас само Сидни беше заредена с внушителен брой (всичките, разбира се, с фалшиви имена). Ние си служехме само с пари в брой.