Последна саможертва

В мен отново се надигна чувството на вина заради вероятността да съм съсипала живота на Джил. Сведох поглед.

- Хей, всичко е наред - окуражи ме той, като повдигна брадичката ми. Очите му бяха топли. Толкова много обич струеше от тях. - Ти постъпи правилно. Никой друг не би дръзнал да стори нещо подобно, нещо, което изглежда напълно невъзможно. На това е способна единствено Роуз Хатауей. Ти рискува, за да откриеш Джил. Рискува живота си, като наруши правилата на Ейб и си плати за това. Но си струваше.

- Надявам се и Ейдриън да мисли така - изрекох загриже-но. - Защото според него напускането на нашата „безопасна къща“ е най-глупавата постъпка, извършвана някога.

Ръката на Дмитрий увисна.

- Ти си му казала за това?

- Не и за Джил. Но се изпуснах неволно, че вече не сме в Западна Вирджиния. Той ще го запази в тайна - додадох припряно. - Никой друг не знае.

- Вярвам го - съгласи се Дмитрий, макар че доста от топлината му отпреди малко се стопи. Как можа толкова бързо да угасне? - Той... той изглежда ти е напълно предан.

- Такъв е. И аз безусловно му вярвам.

- И той те прави щастлива? - Интонацията на Дмитрий не беше груба, но в нея се долавяше странна напрегнатост, присъща на полицейските разпити.

Замислих се за времето, което бях прекарала с Ейдриън: шегите и закачките ни, купоните, игрите и целувките, разбира се.

- Да. Прави ме щастлива. С него ми е много забавно. Искам да кажа, че понякога е непоносим - добре де, по-скоро доста често, - но пороците му не бива да те заблуждават. Той не е лош човек.

- Зная, че не е - кимна Дмитрий. - Той е добър. Не всички го разбират, но аз съм наясно. Случва се да се държи по-особено, но иначе, в общи линии, остава верен на себе си. Видях го по време на бягството. И след... - Думите заседнаха на върха на езика му. - След Сибир той беше с теб, нали? Помагаше ти?

Кимнах, леко озадачена от всички тези въпроси. Оказа се, че са били само загрявка преди големия въпрос:

- Обичаш ли го?

На този свят има само няколко души, които могат да си позволят такива лични въпроси, без да рискуват да получат удар в лицето вместо отговор. Дмитрий беше един от тях. Между нас нямаше никакви прегради, но сложните ни отношения превръщаха тази тема в нещо нереално. Как можех да обясня дали обичам някого, и то на мъжа, когото съм обичала? И то на мъжа, когото още обичаш, нашепна един глас в главата ми. Може би. Вероятно. Отново трябваше да си напомня, че бе естествено все още да изпитвам някакви чувства към Дмитрий. Но те ще угаснат. Трябваше да угаснат, също както бяха угаснали неговите към мен. Той беше миналото. Ейдриън беше моето бъдеще.

- Да - промълвих, но се забавих повече, отколкото би следвало. - Аз... аз го обичам.

- Добре. Радвам се. - Но работата беше в това, че лицето на Дмитрий не изразяваше особена радост, докато се взираше безизразно през прозореца. Още повече се обърках. Защо беше разстроен? Напоследък думите му сякаш не отговаряха на действията му.

Приближих се към него.

- Какво не е наред?

- Нищо. Исках само да се уверя, че си добре. Че си щастлива. - Извърна се пак към мен и ме удостои с една пресилена усмивка. Говореше истината, но не цялата истина. - Нещата се промениха, това е всичко. След Донован... а след това и със Соня... всичко е толкова странно. Мислех си, че всичко се промени в нощта, когато Лиса ме спаси. Но не се оказа така. Бях още далеч от излекуването, много по-далеч, отколкото смятах. - Отново го налегнаха тъжни размисли, но се овладя. - Всеки ден откривах по нещо ново. Някаква нова емоция, която бях забравил. Откровение, което толкова ми липсваше. Красота, която дотогава не можех да видя.

- Хей, нали в този списък не влиза и косата ми от случката на алеята? - подразних го аз. - Тогава беше изпаднал в шок.

Усмивката му, доскоро принудена, се превърна в естествена.

- Не, Роза. Косата ти наистина беше красива. И сега е красива.

- Всичко е заради роклята, тя те шашва - казах като несръчен опит за шега. Всъщност цялата работа бе в това, че свят ми се зави, докато ме изпиваше с този негов поглед.

Тези тъмни, тъмни очи, загледани в мен - наистина ме гледаха, казах си, може би за пръв път, откакто влезе в стаята. По лицето му се изписа смесено изражение, което не можах да разгадая. Можех да се досетя за емоциите, които изразяваше, но не и за това, което ги бе предизвикало. Благоговение. Учудване. Тъга. Съжаление.

- Какво? - попитах го тревожно. - Защо ме гледаш така?

Той поклати глава. Усмивката му сега бе тъжна.

- Защото понякога някой може да се остави да го обсебят подробностите, които само скриват цялостната картина. Не е роклята или косата. А ти, цялата. Ти си красива... Толкова красива, че ме боли.