Последна саможертва

Усетих странно потрепване в гърдите си. Като пърхане на пеперуди или просто сърцето ми замря... трудно бе да се каже. Но в същия миг се убедих, че повече не мога да издържам в гостната на семейство Мастрано. И преди ми беше казвал това. Или нещо много подобно. Толкова красива, че ме боли. Все едно че отново се озовах в хижата край академия „Свети Владимир“, където се любихме за пръв и последен път. И тогава той ме гледаше така, само че без толкова дълбока тъга. Въпреки това отново чух същите думи и една врата в сърцето ми, здраво залостена досега, рязко се отвори, за да нахлуят всички онези чувства и преживявания, които винаги бяхме споделяли. Като го погледнах, само колкото за един удар на сърцето, отново ме обля сюрреалистичното усещане, сякаш винаги съм го познавала. Все едно имахме връзка... но не като връзката между мен и Лиса, която ни бе наложена.

- Хей, приятели, дали вие... О! - Сидни тутакси се закова намясто, отворила вратата наполовина, след което забързано отстъпи две крачки назад. - Извинявайте. Аз... това е...

Двамата с Дмитрий се отдръпнахме един от друг. Чувствах се сгорещена и тръпнеща, чак сега осъзнах колко близко сме били един до друг. Дори не помнех да съм пристъпвала към него, но ни делеше само един дъх. Какво се бе случило? Беше като транс. Като сън.

Преглътнах и се опитах да успокоя бясно биещото си сърце.

- Няма проблеми. Какво има?

Сидни местеше поглед помежду ни, все още смутена. Може би въобще не се срещаше с мъже, но дори и тя можеше да се досети на какво бе налетяла. Радвах се, че поне един от нас осъзнава случващото се.

- Аз... ами... исках само да се махна оттам. Не можех повече да понасям това, което става на долния етаж.

Опитах се да се усмихна, все още объркана от чувствата си. Защо Дмитрий ме гледаше така? Защо каза онези думи? Не можеше още да ме желае. Нали ми каза, че не ме иска. Каза ми да го оставя на мира.

- Разбира се. Ние само... си говорехме - промърморих. Тя очевидно не ми повярва. Опитвах се да убедя нея и... себе си. -Говорихме за Джил. Имаш ли някаква идея как да я отведем в кралския двор, след като всички сме преследвани от закона?

Сидни може да не беше експерт по личните взаимоотношения, но разрешаването на загадки и беше позната територия.

Отпусна се и вниманието и се насочи към измислянето на решение за нашия проблем.

- Ами след като успя да откриеш майка и...

Силен трясък от долния етаж прекъсна думите и. С Дмитрий се хвърлихме към вратата, готови да посрещнем суматохата, която Виктор и Робърт са предизвикали. И двамата обаче се заковахме на местата си, като чухме виковете от долния етаж, заповядващи на всички да се предадат.

- Пазители - каза Дмитрий. - Пазители нападат къщата.

ГЛАВА 25

Вече чувахме застрашителното трополене, отекващо в къщата, и знаехме, че остават броени секунди, преди многобройният отряд от пазители да се насочи към втория етаж. Тримата трябваше да се махнем оттук. За моя изненада Сидни реагира първа.

- Бягайте. Аз ще им отвлека вниманието.

Опитът и да ги разсее вероятно щеше да означава да им препречи пътя за няколко мига, преди да се справят с нея, но тези допълнителни секунди можеха да се окажат от огромно значение. Но въпреки това никак не ми допадна мисълта да я изоставим. Дмитрий нямаше подобни скрупули, особено след като чухме стъпки по стълбите.

- Хайде! - извика той и сграбчи ръката ми.

Затичахме се по коридора към най-отдалечената спалня -тази на Виктор и Робърт. Точно преди да нахлуем в нея, аз се провикнах назад към Сидни:

- Заведи Джил в двора!

Не зная дали ме чу, защото, ако се съдеше по шума, пазителите вече я бяха открили. Дмитрий отвори най-близкия от големите прозорци и ме погледна многозначително. Както винаги, се разбирахме без думи.

Той скочи пръв, несъмнено за да посрещне евентуалната опасност, която ни очакваше долу. Моментално го последвах. Стоварих се върху покрива на първия етаж, плъзнах се по него, после скочих. При приземяването Дмитрий ме улови за ръката, за да облекчи падането ми, но не успя да предотврати лекото изкълчване на единия ми глезен. Беше същият глезен, който пое тежестта от скачането при битката с Донован. Потръпнах, когато болката ме прониза, но тутакси си заповядах да не и обръщам внимание.

Черни фигури се придвижваха към нас, изскачащи от сенките на нощта и от прикритието си в задния двор. Пазителите, разбира се, нямаше да се задоволят само с разбиването на една врата. Бяха се разпръснали около къщата. Влязохме в схватка с тях, опрели гръб в гръб, като той пазеше моя, а аз -неговия. Както обикновено, беше трудно да ги обезвредим, без да ги убием. Жестоко, но неизбежно. Не исках да убивам нашите, които просто си вършеха работата - да залавят бегълци. Дългата ми рокля никак не ми помагаше. Краката ми постоянно се заплитаха в плата.