Последна саможертва

Объркана и потисната от заобикалящата ме обстановка, аз се измъкнах от нея, за да се вмъкна в нечия друга: на моята най-добра приятелка Лиса. Лиса беше морой и помежду ни имаше телепатична връзка, която ми позволяваше да прониквам в съзнанието и и да виждам света през нейните очи. Всички морои владеят някоя от магиите на елементите. Магията на Лиса беше духът - елемент, който бе свързан с психическите сили и дарбата да лекува. Срещаше се рядко сред мороите, които обикновено владееха по-материалните елементи, и затова ние знаехме съвсем малко за неговите възможности... които бяха невероятни. Преди няколко години тя бе използвала духа, за да ме върне от мъртвите, и това бе изковало нашата връзка.

Да съм в съзнанието и, ме освобождаваше от моята клетка, но не ми помагаше да реша проблема си. Лиса работеше усилено, за да докаже невинността ми още от момента, в който бяха изнесени доказателствата срещу мен. Използването на сребърния ми кол за убийството бе само началото. Противниците ми не си губиха времето, за да напомнят на всички враждебното ми отношение към кралицата, а освен това бе намерен свидетел относно местонахождението ми по време на убийството. Тези свидетелски показания ме лишаваха от алиби. Кралският съвет реши, че има достатъчно доказателства, за да се образува процес срещу мен и да ме изправят пред официален съд - където щеше да бъде произнесена присъдата ми.

Лиса отчаяно се опитваше да привлече вниманието на всички и да ги убеди, че съм била несправедливо обвинена. Ала и беше трудно да открие някой, който да я изслуша, още повече че кралският двор на мороите бе изцяло зает с приготовленията за погребението на Татяна. Смъртта на един монарх е много важно събитие. От цял свят пристигаха морои и дампири - полувампири като мен, - за да присъстват на церемонията. Храна, цветя, украса... дори музиканти... Пълна програма. Имах чувството, че подготовката за сватбата на Татяна нямаше да е толкова пищна. Сред тази всеобща суетня и шум в момента никой не го беше грижа за мен. Що се отнасяше до повечето, аз бях прибрана на сигурно място и нямаше опасност отново да убия. Убиецът на Татяна бе намерен. Справедливостта щеше да възтържествува. Случаят бе приключен.

Преди да добия ясна представа къде се намира Лиса, някаква суматоха в затвора ме изтръгна от съзнанието и и аз се върнах обратно в своята глава. Някой влезе в коридора и сега говореше с охраната, настоявайки да се види с мен. От дни това беше първото ми посещение. Сърцето ми се разтуптя и скочих към решетките, изпълнена с безумната надежда, че е дошъл някой, който ще ми каже, че всичко е било една ужасна грешка.

Посетителят ми не беше точно този, когото очаквах.

- Старче - промълвих уморено. - Какво правиш тук?

Пред мен стоеше Ейб Мазур. Както винаги, гледката не беше за изпускане. Беше средата на лятото - горещо и влажно, след като се намирахме насред провинциална Пенсилвания, -ала това не му бе попречило да се облече в костюм. Беше в обичайния за него крещящ стил, но идеално ушит, в допълнение с бляскава риза от пурпурна коприна и шал в тон, който си беше истински убиец. Златните бижута проблясваха на фона на мургавата му кожа. Стори ми се, че наскоро е подстригал късата си черна брада. Ейб беше морой и макар да не беше от кралски произход, имаше достатъчно влияние и връзки.

Освен това ми беше баща.

- Аз съм твоят адвокат - заяви той жизнерадостно. - И разбира се, съм тук, за да ти дам правен съвет.

- Ти не си адвокат - напомних му. - И последният ти съвет не ми помогна особено.

Беше злобно от моя страна. Ейб - въпреки че нямаше професионална подготовка - ме бе защитавал на изслушването. Очевидно, след като бях затворена и ме очакваше процес, резултатите от защитата му не бяха велики. Но в уединението си започнах да осъзнавам, че той е бил прав за нещо. Нито един адвокат, без значение колко добър, не би могъл да ме спаси на това изслушване. Трябваше да му призная, че се бе застъпил за изгубена кауза, макар че, като се имаше предвид, че се познавахме съвсем бегло, все още не бях сигурна защо го бе направил. Най-вероятната ми хипотеза беше, че просто не вярва на кралските потомци, а и се е почувствал задължен като баща. В този ред.

- Представянето ми беше идеално - възрази той. - Докато завладяващата ти реч, в която заяви: „ако бях убийцата“, не ни помогна особено. Да наведеш съдията на подобни мисли, не беше най-умното, което би могла да сториш.

Пренебрегнах саркастичната му забележка и скръстих ръце.

- И така, какво правиш тук? Зная, че не е само родителско посещение. Ти никога не правиш нищо без причина.

- Разбира се, че не. Защо бих правил каквото и да е без причина?

- Не започвай пак с твоята кръгова логика.

Той ми смигна.

- Не бъди завистлива. Ако работиш упорито и си го поставиш за цел, може би някой ден ще си проличи, че си наследила блестящите ми умения за логическо разсъждение.

- Ейб - прекъснах го, - давай по същество.

- Добре, добре - въздъхна той. - Дойдох, за да ти съобщя, че процесът ти може да се състои по-скоро.