Последна саможертва

- Въпросът не е в килията! А че трябва да чакам всеки ден в тази дупка, докато часовникът отброява неумолимо минутите до моята смърт и няма почти никакъв начин да го спра.

- Понякога най-големите изпитания на силата ни са ситуации, които привидно не изглеждат опасни. Понякога оцеляването е най-трудното нещо.

- О. Не. Не. - Отдръпнах се и закрачих из малкото пространство. - Не започвай с тези философски тъпотии. Звучиш като Дмитрий, когато ми изнася дълбокомислените си лекции за живота.

- Той е оцелял в същата ситуация. Преживял е и други неща.

Дмитрий.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, преди да отговоря. Преди тази каша с убийството Дмитрий беше най-голямото усложнение в живота ми. Преди година - макар че ми се струва цяла вечност - той беше мой инструктор в Академията и ме обучаваше за дампир пазител, който защитава мороите. Влюбихме се - нещо, което не ни беше позволено. Справихме се със ситуацията по най-добрия възможен начин, на който бяхме способни, и дори открихме начин да бъдем заедно. Тази надежда изчезна, когато той бе ухапан и превърнат в стригой. За мен това беше като оживял кошмар. Тогава, благодарение на чудо, което никой не вярваше, че е възможно, Лиса използва духа, за да го превърне отново в дампир. Ала за съжаление нещата не станаха отново такива, каквито бяха преди нападението на стригоите.

Изгледах кръвнишки Ейб.

- Дмитрий е оцелял, но беше ужасно потиснат! И все още е! За всичко.

Пълната тежест на зверствата, които бе извършил като стригой, още преследваха Дмитрий. Той не можеше да си прости и се кълнеше, че повече не може да обича никого. А и фактът, че сега излизах с Ейдриън, не помагаше особено на отношенията ни. След поредица безплодни усилия приех, че всичко помежду ни е приключило. Продължих напред с надеждата, че с Ейдриън бих могла да имам нещо истинско.

- Вярно е - рече Ейб сухо. - Той е потиснат, но пък и ти си една картинка на щастие и радост.

Въздъхнах.

- Понякога, като говоря с теб, все едно разговарям със себе си: също толкова дяволски вбесяващо. Има ли и друга причина да си тук? Друга, освен да ми донесеш ужасните новини? Май щях да съм по-щастлива да си живея в неведение.

Не искам да умра по този начин. Не искам да седя и да чакам да се случи. Моята смърт не е дата, отбелязана в календара.

Той сви рамене.

- Просто исках да те видя. И да огледам килията.

Да, така беше. Докато говорехме, погледът на баща ми винаги се връщаше към мен; нямаше съмнение, че основното му внимание е насочено към мен. Във взаимната ни размяна на реплики нямаше нищо, което да обезпокои пазачите ми. Но доста често виждах как погледът на Ейб обхожда всичко, докато очите му се стрелкат наоколо - коридора, килията и всякакви други подробности, които намираше за интересни. Ейб не си бе извоювал репутацията на змей - или огромна змия - за нищо. Беше пресметлив, винаги търсеше изгода от всяка ситуация. Изглежда склонността ми към откачени планове бе семейна черта.

- Освен това исках да ти помогна да мине времето ти по-бързо. - Той се усмихна, измъкна изпод мишницата си две списания и една книга и ги провря през решетките. - Може би това ще свърши работа.

Съмнявах се, че каквито и да било развлечения ще направят двете седмици, оставащи до смъртта ми, по-поносими. Книгата беше „Граф Монте Кристо“. Взех я. Исках да измисля някаква остроумна шега, да направя нещо, така че всичко това да изглежда по-малко реално.

- Гледала съм филма. Деликатният ти символизъм не е чак толкова деликатен. Освен ако не си скрил пила в нея.

- Книгата винаги е по-добра от филма. - Той понечи да се обърне. - Може би следващия път ще проведем литературна дискусия.

- Почакай. - Захвърлих върху леглото материала за четене. - Преди да си отидеш... в цялата тази бъркотия, никой изобщо не повдигна въпроса кой действително я е убил. - Ко-гато Ейб не отговори веднага, го изгледах остро. - Ти вярваш, че не съм го направила аз, нали? - Нищо чудно да си мислеше, че съм виновна, и въпреки това да се опитваше да ми помогне. Щеше да бъде напълно в негов стил.

- Вярвам, че моята сладка дъщеря е способна на убийство - каза той накрая. - Но не и на това.

- Тогава кой го е направил?

- Това - рече баща ми, преди да си тръгне - е нещо, което се опитвам да открия.

- Но ти самият каза току-що, че не разполагаме с време! Ейб! - Не исках да си тръгва. Не исках да остана сама със страховете си. - Няма начин да се справим с това!

- Не забравяй какво ти казах в съдебната зала! - извика ми той в отговор.

Изчезна от погледа ми и аз се отпуснах отново върху леглото, припомняйки си онзи ден в съда. В края на изслушването той ми заяви - съвсем категорично, - че няма да бъда екзекутирана. Дори няма да стигна до процес. Ейб Мазур не беше от тези, които дават напразни обещания, но започвах да си мисля, че дори неговите възможности имат граници, особено след като имаше промени в срока.