Последна саможертва

Както винаги, беше объркващо. Лица и черепи, прозрачни и светещи - кръжаха около мен. Аз ги привличах, трупаха се като облак, сякаш искаха отчаяно да кажат нещо. И вероятно наистина го правеха. Призраците, които обитават този свят, са неспокойни души, които имат причини, за да не преминат в отвъдното. Когато Лиса ме върна от мъртвите, аз останах свързана с техния свят. Бяха ми нужни доста усилия и самоконтрол, за да се науча да блокирам призраците, които ме следваха. Магическите защити, които пазеха морои-те, всъщност държаха повечето духове далеч от мен, но този път исках да са тук. Да им дам този достъп, да отворя защитните си стени... ами, беше си опасно.

Нещо ми подсказваше, че ако някога е имало неспокоен дух, то това ще бъде кралицата, която е била убита в собственото и легло. Не видях познати лица сред тази група, но не губех надежда.

- Татяна - прошепнах, концентрирайки мислите си върху мъртвото лице на кралицата. - Татяна, ела при мен.

Някога можех много лесно да призовавам един дух: приятелят ми Мейсън, който бе убит от стригой. Въпреки че с Татяна не бяхме толкова близки, колкото с Мейсън, двете с нея определено бяхме свързани. Мъглявината от лица се завъртя пред мен и започнах да се отчайвам. Тогава изведнъж тя се появи.

Беше с дрехите, с които е била убита - дълга нощница и пеньоар, целите в кръв. Чертите и бяха размазани, трепкаха като екран на развален телевизор. При все това короната на главата и и величествената и осанка и придаваха същото кралско излъчване, което помнех. Тя просто се взираше в мен, тъмният и поглед направо пронизваше душата ми. В гърдите ми се надигна буря от емоции. Както винаги, когато бях около нея, в мен лумнаха гняв и възмущение. Но изведнъж тези чувства бяха разсеяни от изненадваща вълна на симпатия. Ничий живот не биваше да свършва като нейния.

Поколебах се, изплашена, че пазачите ще ме чуят. Имах чувството, че няма значение колко тихо говоря, а и никой от тях не можеше да види това, което виждах аз. Вдигнах бележката.

- Ти ли си написала това? - попитах на един дъх. - Това вярно ли е?

Тя продължи да се взира в мен. И духът на Мейсън се държеше по същия начин. Да призовеш мъртвите, е едно; да общуваш с тях - съвсем друго.

- Трябва да знам. Ако съществува друг потомък на Драгомир, ще го намеря. - Нямаше смисъл да привличам вниманието върху факта, че не бях в положението да намеря когото и да било. - Но трябва да ми кажеш. Ти ли си написала това писмо? Истина ли е?

Единственият отговор беше този влудяващ втренчен поглед. Чувството ми на безсилие нарасна, а присъствието на всички тези духове започна да ми причинява главоболие. Очевидно и мъртва, Татяна беше също така вбесяваща, както като жива.

Канех се да издигна отново защитните си стени и да пропъдя призраците, когато Татяна направи почти незабележимо движение. Кимна съвсем леко. Втренченият и поглед се отклони към листа в ръката ми и сетне, като с магическа пръчка, тя изчезна.

Издигнах бариерите си, като напрегнах цялата си воля, за да се отделя от мъртвите. Главоболието ми не изчезна, но онези лица - да. Отпуснах се отново върху леглото и се втренчих невиждащо в бележката. Бях получила отговор. Бележката беше истинска. Татяна я бе написала. Някак си се съмнявах, че духът и ще има причина да ме излъже.

Опънах се върху леглото, отпуснах глава върху възглавницата и зачаках ужасната пулсираща болка да стихне. Затворих очи и използвах духовната връзка, за да разбера какво прави Лиса. След ареста ми тя беше заета да убеждава и да спори в моя защита, затова очаквах да върши нещо подобно. Вместо това, тя... пазаруваше дрехи.

Едва не се почувствах обидена от лекомислието на най-добрата си приятелка, докато не осъзнах, че избира траурна рокля. Намираше се в един от специалните магазини в двора, където пазаруваха само кралските особи. За моя изненада Ейдриън беше с нея. Гледката на познатото му красиво лице донякъде разпръсна страха ми. Едно бързо проникване в съзнанието и ми обясни защо той е тук: тя го бе убедила да я придружи, защото не искаше да го оставя сам.

Можех да разбера защо. Той беше мъртво пиян. Беше истинско чудо, че може да се държи на краката си. Всъщност дълбоко подозирах, че стената, на която се бе облегнал, е единственото, което го държеше прав. Кестенявата му коса бе разрошена - но не нарочно в обичайния му артистичен стил. Зелените му очи бяха кръвясали.

Също като Лиса, Ейдриън владееше духа. Той притежаваше способност, която тя още не беше усъвършенствала: можеше да посещава сънищата на другите. Откакто ме заключиха тук, го очаквах да навести моите и сега разбрах защо не го бе направил. Алкохолът притъпяваше духа. В някои отношения това беше добре. Прекаленото използване на духа пораждаше мрак, който накрая водеше до лудостта на онези, които владееха магията на духа. Но да прекараш живота си вечно пиян, също не беше особено здравословно.