Последна саможертва

- К-какво? Това са страхотни новини! - Или поне аз така си мислех. Неговото изражение показваше обратното. Последното, което чух, беше, че процесът можеше да бъде насрочен за след няколко месеца. Само мисълта за това - да остана толкова дълго в тази килия - ме накара отново да почувствам пристъп на клаустрофобия.

- Роуз, предполагам, разбираш, че процесът ти ще бъде почти идентичен с изслушването. Същите доказателства и осъдителна присъда.

- Да, но вероятно трябва да има нещо, което бихме могли да направим преди това, нали? Да открием доказателство, което да докаже, че съм невинна? - Внезапно осъзнах какъв е проблемът. - Когато каза, че процесът може да се състои „по-скоро“, колко скоро имаше предвид?

- В идеалния случай те биха искали да е след коронясването на новия крал или кралица. Нали се сещаш, като част от празненствата след церемонията.

Тонът му беше безгрижен, но докато се взирах в тъмните му очи, осъзнах цялото му значение. В главата ми заподскачаха числа.

- Погребението е тази седмица, а изборите са веднага след това... Значи казваш, че мога да бъда изправена пред съда и осъдена, да речем, след две седмици?

Ейб кимна.

Хвърлих се отново към решетките, докато сърцето ми бясно туптеше в гърдите ми.

- Две седмици? Сериозно ли говориш?

Когато каза, че процесът може да бъде изтеглен по-напред, предположих, че дотогава има още поне месец. Достатъчно време, за да се открие ново доказателство. Как щях да го открия? Не ми беше ясно. А ето че сега времето ме притискаше. Две седмици не бяха достатъчни, особено при тази оживена дейност в двора. Само допреди няколко минути негодувах срещу времето, което щеше да се наложи да прекарам в тази килия. Сега изведнъж се оказа, че разполагам с прекадено малко време, а отговорът на следващия ми въпрос можеше само да влоши нещата.

- Колко дълго? - попитах, опитвайки се да овладея треперенето на гласа си. - Колко дълго след произнасянето на присъдата... ще я изпълнят?

Все още не знаех какво точно съм наследила от Ейб, но определено притежавахме поне едно общо качество: способността да поднасяме лошите новини, без да трепнем.

- Вероятно веднага.

- Веднага? - Отстъпих назад и понечих да се строполя върху леглото, но сетне се стрелнах отново напред, възбудена от нов прилив на адреналин.

- Веднага. Така. Две седмици. След две седмици аз може да съм... мъртва.

Защото това беше нещото - нещото, което тегнеше над главата ми от мига, в който стана ясно, че някой е изфабрикувал достатъчно доказателства, за да ме обвинят. Убийците на кралици не ги изпращаха в затвора. Тях ги екзекутираха. За много малко престъпления мороите и дампирите получаваха подобно наказание. Опитвахме се правосъдието ни да е цивилизовано, да покажем, че сме по-добри от кръвожадните стри-гои. Но определени престъпления според закона заслужаваха смъртно наказание. Определени хора го заслужаваха - като например убийците на владетелите. Докато бъдещето ми се сгромолясваше, усетих как цялата се разтрепервам, а сълзите ми заплашват да рукнат.

- Това не е справедливо! - извиках на Ейб. - Не е справедливо и ти го знаеш!

- Няма значение какво мисля аз - отвърна баща ми спокойно. - Просто ти съобщавам фактите.

- Две седмици - повторих. - Какво можем да направим за две седмици? Искам да кажа... ти разполагаш с някаква следа, нали? Или... или... дотогава ще можеш да откриеш нещо? Това е по твоята част. - Говорех несвързано и осъзнавах, че звуча истерично и отчаяно.

- Ще бъде трудно да се постигне много - обясни той. -Дворът е зает с погребението и изборите. Цари безпорядък -което едновременно е добре и лошо.

Знаех всичко за приготовленията от наблюденията ми върху Лиса. Усещах зараждащия се хаос. Да се открие някакво доказателство в цялата тази бъркотия, можеше да е не само трудно, а направо невъзможно.

Две седмици. След две седмици може да съм мъртва.

- Не мога - заговорих с пресекващ глас, - не ми е... отредено да умра по този начин.

- О? - повдигна вежди той. - И как се предполага, че ще умреш?

- В битка. - Една предателска сълза се търкулна по бузата ми и побързах да я изтрия. Досега винаги съм поддържала имиджа на кораво момиче. Не исках да го разруша, не и сега, когато имаше най-голямо значение. - Докато се сражавам. Защитавайки онези, които обичам. А не... не след някаква си планова екзекуция.

- Това също е един вид битка - промърмори Ейб замислено. - Само че не е директна схватка. Две седмици са си две седмици. Лошо ли е? Да. Но е по-добре от една седмица. А и няма невъзможни неща. Може би ще се появи някакво ново доказателство. Просто трябва да чакаш и да се надяваш.

- Мразя да чакам. Тази килия... е толкова малка. Не мога да дишам. Това ще ме убие преди екзекуцията.

- Много се съмнявам. - Изражението на Ейб беше студено, лишено от всякакво съчувствие. Корава любов. - Ти си се изправяла безстрашно сама срещу цяла дузина стригои, а не можеш да понесеш някаква си малка килия?