Последна саможертва

Докато пътувахме, нямаше повече разговори за флирту-ване. Не след дълго пристигнахме в Рубисвил, който беше зловещо подобен на първия град, в който отседнахме. Когато спряхме пред това, което навярно беше единствената бензиностанция в Рубисвил, Сидни изтича вътре, за да зададе няколко въпроса. Върна се и докладва, че наистина имало кафене, където можела да включи лаптопа си и да потърси нужната ни информация.

Тя си поръча кафе, а ние седнахме с нея. Бяхме твърде заситени от закуската, за да си поръчаме каквото и да било. След няколко презрителни погледа от сервитьорката, която очевидно ни сметна за безпарични безделници, ние с Дмитрий решихме да се поразходим из града. Сидни изглеждаше почти толкова доволна от решението ни, както и сервитьорката. Не мисля, че и се нравеше да се мотаем наоколо.

Доста бях мърморила на Сидни против Западна Вирджиния, но трябваше да призная, че природата наоколо бе красива. Извисяващите се в небесата дървета, отрупани с летни листа, обгръщаха града в зелената си прегръдка. Отвъд тях се издигаха планините, много различни от онези в близост до „Свети Владимир“, с които бях израснала. Тези тук бяха вълнисти и зелени, обрасли с гъсти дървета. Повечето от планините, заобикалящи „Свети Владимир“, бяха каменисти, с назъбени върхове, често покрити със сняг. Като се замислих за Монтана, ме налегна странно чувство на носталгия. Имаше голяма вероятност никога повече да не видя Академията. Ако щях да прекарам остатъка от живота си като беглец, „Свети Владимир“ щеше да е последното място, където бих могла да отида. А ако ме заловят, ами... тогава определено никога повече нямаше да видя Монтана.

- Или което и да е друго място - промърморих на глас, преди да се усетя.

- Хм? - попита Дмитрий.

- Тъкмо си мислех какво ще стане, ако пазителите ни намерят. Никога досега не съм осъзнавала още колко много неща искам да направя и да видя. Внезапно всичко това се оказва заложено на карта, разбираш ли? - Отдръпнахме се от уличното платно, когато един оранжев пикап профуча покрай нас. Отзад седяха деца, явно в лятна ваканция, които крещяха и се смееха. - Добре, да предположим, че името ми не се изчисти и никога не намерим истинския убиец. Какво ще стане в най-добрия случай? Вечно ще бягам и ще се крия. Това ще бъде животът ми. Май не ми остава нищо друго, освен да отида да живея със Съхранителите.

- Не мисля, че ще се стигне дотам - рече Дмитрий. - Ейб и Сидни ще ти помогнат да си намериш някое безопасно място.

- А съществува ли изобщо безопасно място? Наистина безопасно? Ейдриън каза, че пазителите са засилили търсенето ни. Навярно в тяхна помощ действат не само алхимиците, но и властите на хората. Без значение къде ще отидем, винаги ще съществува риск да ни видят. Тогава ще трябва пак да се местим. И така ще е завинаги.

- Но ще си жива - изтъкна той. - Само това има значение. Радвай се на това, което имаш, на всеки малък детайл, където и да си. Не мисли за това, къде не си.

- Да - съгласих се, опитвайки се да последвам съвета му. Небето ми се стори малко по-синьо, а птиците - малко по-шумни. - Предполагам, че не бива да хленча за местата, за които съм мечтала, но няма да видя. Трябва да съм благодарна, че изобщо мога да виждам нещо. И че не живея в пещера.

Дмитрий ме погледна и се усмихна. Нещо неразгадаемо се мярна в очите му.

- Къде искаш да отидеш?

- Сега ли? - огледах се, преценявайки възможностите ни. Имаше магазин за въдици и всякакви рибарски принадлежности, дрогерия и сладкарница за сладолед. Имах чувството, че тъкмо нея трябваше да посетя, преди да напусна града.

- Не, по света.

Стрелнах го предпазливо с поглед.

- Сидни ще се вкисне, ако потеглим за Истанбул или някое подобно място.

Това вече ми спечели гръмогласен смях.

- Нямах точно това предвид. Да вървим.

Последвах го към това, което приличаше на магазин за рибарски принадлежности, а после забелязах една малка сграда, сгушена зад него. Естествено, острият му поглед бе забелязал това, което аз бях пропуснала - навярно защото се бях съсредоточила върху сладоледа. ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА НА РУБИСВИЛ.

- Леле! - шашнах се. - Едно от малкото предимства на това, да си се дипломирал, е, че не ти се налага да посещаваш подобни места.

- Вътре сигурно има климатик - изтъкна той.

Погледнах към влажното ми от потта горнище и забелязах,

че кожата ми леко се е зачервила. Тъй като бях мургава, рядко изгарях, но тук слънцето беше доста силно - дори и толкова късно през деня.

- Води ме - реших.

Библиотеката се оказа божествено прохладна, макар че беше доста по-малка от тази в „Свети Владимир“. С някакъв свръхестествен усет (или може би с помощта на десетичната класификация на Дюи⁴), Дмитрий ни поведе към секцията за пътешествия, която съдържаше десетина книги, три от които бяха за Западна Вирджиния. Намръщи се.

- Не е точно това, което очаквах. - Огледа лавицата два пъти, сетне измъкна голяма книга в ярка подвързия със заглавие „Стоте най-добри места на света, които си заслужава да посетите“.

Седнахме с кръстосани крака на пода и той ми подаде книгата.