Последна саможертва

- Няма начин, другарю - възразих решително. - Зная, че книгите са пътуване на въображението, но не мисля, че днес съм настроена за това.

- Просто я вземи - настоя той. - Затвори очи и отгърни наслуки някоя страница.

Струваше ми се глупаво, като се има предвид какво се случваше в живота ни, но изражението на лицето му показваше, че говори сериозно. За да му доставя удоволствие, затворих очи, избрах една страница някъде в средата и отворих книгата.

- Мичъл, Южна Дакота? - възкликнах високо, но си спомних, че се намирам в библиотека, и снижих глас. - От всички места на света, точно това е сред първите сто?

Той отново се усмихваше. Бях забравила колко ми липсваше усмивката му.

- Чети.

- Разположен на деветдесет минути отвъд Сиукс Фолс, Мичъл е домът на Корн Палъс. - Погледнах го слисано. - Корн Палъс?

Дмитрий се приближи до мен и се наведе, за да погледне снимките.

- Мислех, че е направен от царевични люспи - отбеляза. На снимката се виждаше нещо, което напомняше на сграда от Близкия изток - или дори Русия, - с кули и куполи, приличащи на луковица.

- Аз също. Бих го посетила - додадох неохотно. - Обзалагам се, че там има страхотни тениски.

- И - рече Дмитрий с лукави искри в очите - се обзалагам, че никакви пазители няма да ни търсят там.

Не си дадох труд да сподавя смеха си, като си представих как живеем като бегълци в Корн Палъс през остатъка от живота си. Веселието ми ни спечели недоволен поглед от биб-лиотекарката и ние притихнахме. Сега беше ред на Дмитрий. Сао Паоло, Бразилия. После отново бях аз: Хонолулу. Прелиствахме книгата отпред назад и обратно и не след дълго се озовахме легнали един до друг на пода, споделяйки смесените си реакции, докато продължавахме „световното турне на въображението“. Ръцете и краката ни едва се докосваха.

Ако някой ми беше казал преди четиридесет и осем часа, че ще лежа на пода в библиотеката с Дмитрий и ще чета пътеводител, щях да му заявя, че е луд. Още по-шантаво беше, че осъзнах, че правя нещо обикновено и нормално с него. Откак-то се бяхме запознали, животът и на двама ни беше изпълнен само с тайни и опасности. И наистина те все още бяха основното в него. Но през тези спокойни два часа времето сякаш бе спряло своя ход. Помежду ни цареше хармония и разбирателство. Бяхме приятели.

- Флоренция, Италия - прочетох. Снимки на натруфени църкви и галерии изпълваха страницата. - Сидни мечтае да отиде там. Всъщност иска да учи там. Ако Ейб може да го уреди, мисля, че ще му служи до гроб.

- Тя и сега е доста послушна - отбеляза Дмитрий. - Не я познавам добре, но съм сигурен, че Ейб я държи с нещо.

- Измъкна я от Русия и уреди да се върне обратно в Щатите.

Той поклати глава.

- Трябва да е нещо повече от това. Алхимиците са лоялни към правилата на обществото им. Те не ни харесват. Тя го прикрива - те са обучени на това, - но всяка минута със Съхра-нителите е мъчение за нея. Трябва да има много сериозна причина, за да ни помага и да предава началниците си. Явно му е много задължена. - Двамата се умълчахме за миг, питайки се каква ли мистериозна услуга и бе направил баща ми. - Макар че това не е важно. Тя ни помага и само това има значение... и вероятно трябва да се връщаме при нея.

Знаех, че е прав, но не ми се искаше да тръгвам. Предпочитах да останем тук, сред това илюзорно спокойствие и безопасност, където можех да си представям, че някой ден ще видя Партенона или дори Корн Палъс. Подадох му книгата.

- Само още веднъж.

Той отвори наслуки. Усмивката му помръкна.

- Санкт Петербург.

В гърдите ми се надигна странна смесица от емоции. Носталгия - защото градът беше красив. Тъга - защото пребиваването ми бе помрачено от ужасната задача, заради която бях отишла там.

Дмитрий се взира дълго в страницата със замислено изражение. Помислих си, че въпреки оживлението му от преди малко, той навярно изпитваше същото, което аз към Монтана: нашите стари любими места сега бяха забранени за нас.

Смушках го нежно.

- Хей, радвай се на това, което имаш, и на мястото, където си! Не мисли за мястото, където не си.

Той затвори неохотно книгата и отклони поглед от нея.

- Как поумня толкова - подразни ме.

- Имах добър учител. - Усмихнахме се един на друг. Хрумна ми нещо. През цялото това време си мислех, че той ми помага в бягството заради заповедите на Лиса. Може би имаше нещо повече. - Заради това ли избяга с мен? - попитах. - За да видиш колкото се може повече от света?

Изненадата му не трая дълго.