Последна саможертва

Соня нададе приглушен вик и се втурна напред. Това моментално го извади от унеса, тъкмо навреме, за да я сграбчи в прегръдката си, щом тя се хвърли към него. Соня се разплака.

Видях как и по неговото лице рукнаха сълзи. Отметна косата й назад и притисна бузите й с длани. Впи очи в нейните и само мълвеше безспир:

— Това си ти… това си ти… това си ти…

Соня се опита да избърше сълзите си, но не се справи много добре.

— Михаил, толкова съжалявам… толкова съжалявам…

— Няма значение. — Той я целуна и се отдръпна леко назад само колкото да я погледне в очите. — Няма значение. Нищо няма значение, освен това, че отново сме заедно.

Думите му обаче само я накараха да се разплаче още по-силно. Зарови лице в гърдите му, а той обви ръце още по-здраво около нея. Ние, останалите, останахме като замръзнали, както преди малко бяха застинали двамата влюбени. Нямахме право да сме свидетели на тази сцена. Беше прекалено лична, интимна, не биваше да сме тук. И все пак… в същото време не можех да се въздържа да не си помисля, че точно така си бях представяла срещата с Дмитрий, след като Лиса го преобрази.

Любов. Прошка. Приемане.

Двамата с Дмитрий за кратко срещнахме погледите си и едно неясно усещане ми подсказа, че в момента той си припомня думите ми: Трябва да си простиш. На себе си. Ако не можеш, тогава няма да можеш да продължиш напред. Ние няма да можем. Отвърнах очи от него и отново се загледах в щастливата двойка, за да не може той да види колко съм разстроена. Господи, исках това, което имаха Михаил и Соня. Щастлив край. Прощаване с миналото. Светло бъдеще занапред.

Джил подсмръкна зад мен и аз я прегърнах през кръста. Този лек звук май се оказа достатъчен, за да върне Михаил в реалността. Погледна към мен, все още прегърнал Соня.

— Благодаря ти. Благодаря ти за това. Ще направя всичко, което поискаш. Всичко на всяка…

— Престани, престани — казах му, изплашена да не се задавя. Успях само да примигна, за да скрия издайническите сълзи. — Радвам се… радвам се, че го направих, пък и… това въобще не е моя заслуга.

— Но… — Михаил погледна към Соня, която му се усмихна през сълзи. — Ти ми върна моя свят.

— Толкова съм щастлива за вас… и искам да ви оставя да се наслаждавате и радвате един на друг. Но искам една услуга от теб. Само още една.

Соня и Михаил си размениха многозначителни погледи. Един страничен наблюдател никога не би предположил, че три години са били разделени. Тя кимна, а той отново извърна очи към мен.

— Предположих, че заради това той ме доведе тук. — Кимна към Ейдриън.

— Искам да ме заведеш в хотела, където са отседнали алхимиците.

Леката усмивка по лицето на Михаил угасна.

— Роуз… не мога да те вкарам там. Достатъчно опасно е да си толкова близо до кралския двор.

Извадих от джоба си сребърната гривна.

— Ще се дегизирам. Няма да се досетят, че съм аз. Можеш ли да измислиш претекст, за да се срещнеш с алхимиците?

Соня остана в прегръдките му, но очите му потъмняха, защото потъна в размисъл.

— Имат пазители пред стаите си. Вероятно бихме могли да минем за обслужващ персонал.

Дмитрий кимна в знак на съгласие.

— Ще събудим подозрения, ако нарушим редуването на смените на дежурните пазители… но се надявам да ти стигне времето да влезеш вътре и да намериш това, което ти трябва. Сега пазителите вероятно повече ги интересува кога алхимиците ще се махнат оттук, отколкото дали други пазители ще влязат в хотела.

— Абсолютно вярно — потвърди Михаил. — Значи, Роуз, влизаме само двамата, нали?

— Да — казах. — Колкото сме по-малко, толкова по-добре. Достатъчно е само да разпитаме Сидни и Иън. Предлагам всички останали да изчакат тук.

Соня го целуна по бузата.

— Ще те чакам, никъде няма да ходя.

Ейдриън се приближи и леко, по братски потупа Джил по ръката.

— И аз ще остана тук, за да чуя как, по дяволите, точно ти, малко сладкишче, успя да се забъркаш в тази история.

Джил се усмихна принудено. Тя яко си падаше по него и това, че не се изчерви и коленете й не омекнаха, беше ясен знак колко бе притеснена. Двамата започнаха някакъв разговор, а Дмитрий ми махна с ръка да го последвам настрани зад колата, където не ни виждаха.

— Опасно е — тихо заговори той. — Ако магията се провали, вероятно няма да можеш да излезеш от този хотел. — В края на изречението му имаше една неизречена дума. Жива.

— Няма да се провали. Соня е добра. Освен това, ако ни заловят, може би няма веднага да ме убият, а ще ме отведат в кралския двор. Можеш да си представиш как това ще забави избора на монарх.

— Роуз, говоря сериозно.

Улових го за ръката.

— Зная, зная. Този път ще бъде лесно. Ще влезем и най-много до един час ще излезем, но ако не стане така… — Господи, как мразех непредвидените случаи с мрачен изход. — Но ако не стане така, изпрати в кралския двор Ейдриън, заедно с Джил, а вие двамата със Соня се скрийте някъде, докато… не зная.

— Не се безпокой за нас — рече той. — Ти само бъди внимателна. — Наведе се и ме целуна по челото.

— Малък дампир, ти…