Последна саможертва

След приключване на подписването Лиса вече имаше право да седне на трона. Сцената е изкачването по стъпалата до трона беше изумителна. До края на живота си ще помня тази гледка. Залата изригна в приветствия и ръкопляскания, когато тя се настани в богато украсения трон. Дори и пазителите, които обикновено стояха строго изправени, с ужасно сериозни физиономии, се присъединиха към аплодисментите и поздравленията. Лиса се усмихваше на всички и по лицето й не можеше да се отгатне тревогата, която навярно изпитваше.

Огледа залата и усмивката й се разшири, когато видя Кристиан. После потърси и мен с очи. Усмивката й към него беше изпълнена с обич, а към мен — леко насмешлива. Аз също й се усмихнах, докато се питах какво ли би ми казала, ако можеше.

— Какво е толкова смешно? — попита Дмитрий, като сведе развеселен поглед към мен.

— Просто се чудех какво би казала Лиса, ако още имахме връзка.

Макар да бе недопустимо нарушение на протокола на пазителите, Дмитрий ме улови за ръката и ме притегли към себе си.

— И? — попита.

— Мисля, че щеше да каже: „В каква каша се забъркахме?“

— И какъв е отговорът? — Топлината му ме обгръщаше отвсякъде, както и любовта му. Отново се почувствах цялостна. Бях си върнала липсващото парче в моя свят. Моят партньор. Моята половинка. Моят избраник. И не само това — върнах си обратно живота — моя собствен живот. Щях да защитавам Лиса, щях да й служа, но най-после можех да бъда самата себе си.

— Не зная — казах, като се облегнах на гърдите му. — Но мисля, че ще е за добро.