Последна саможертва

Но не беше нужно, не и като се има предвид начинът, по който зрителите я приветстваха. Всички онези, които по време на изпитите и избора на новия монарх лагеруваха отвън, се бяха струпали от двете страни на пътя на тържествената процесия, като непрекъснато прииждаха все нови и нови нейни привърженици. Не бях сигурна дали друг път са се струпвали толкова много морои на едно място.

След дългата обиколка Лиса пристигна в двореца и я настаниха в малко преддверие в съседство с тройната зала. Тази тронна зала рядко се използваше за делови срещи, но при всяко по-тържествено събитие — като клетвата на нов монарх — мороите с голямо желание възкресяваха древните традиции. Залата беше малка и не можеше да побере всичките струпани отвън желаещи да присъстват. Не можеше да побере дори цялата процесия. Но всички членове на Кралския съвет и най-високопоставените аристократи от кралските фамилии бяха там, заедно с неколцина специално поканени от Лиса гости.

Стоях отстрани, в очакване на бляскавото събитие. Още бе рано за величественото появяване на Лиса, затова приглушените разговори в залата не секваха. След старателната, макар и трескаво забързаната подмяна на декорациите през последните няколко дни, всичко грееше в зелено и златисто понеже обичаят задължаваше в тройната зала да преобладават цветовете от герба на управляващата фамилия. Самият трон се извисяваше до стената срещу входа. До него се достигаше по няколко стъпала. Отличаващ се с изящна дърворезба от някакво особено дърво, чието име така и не запомних, този трон бе прочут с това, че мороите от столетия го разнасяха из целия свят. Всички се бяха подредили според внимателно подбраните им места, напълно готови за влизането на Лиса, която според ритуала трябваше да се появи последна в залата. Загледах се в един от новите свещници. Възхитих се от направата му, от това, колко реалистично изглеждаха свещите в него. Знаех, че са електрически, но майсторите бяха постигнали удивителна прилика. Технология, замаскирана като блясък на древната слава — точно както мороите обичаха. И тогава едно леко побутване с лакът ме откъсна от мислите ми.

— Виж ти, виж ти — промърморих. — И това ако не са хората, виновни за появата на необузданата Роуз Хатауей на този свят. За доста неща ще има да отговаряте.

Родителите ми стояха пред мен в типичните си, ярко контрастиращи облекла. Майка ми носеше същата униформа на пазителите като мен — бяла риза, черни панталони и черно сако. Докато Ейб си оставаше… Ейб, с черен костюм на фини райета и с черна риза под него. На фона на цялата тази строго официална чернота жизнерадостно грееше непоносимо ярката му лимоненожълта вратовръзка от някакъв мек плат с индийски десен. От джобчето на ревера му надничаше кърпичка от същата живописна материя. Освен златните си обици и гердани се беше накиприл и с мека черна шапка, явно ново допълнение към екстравагантния му гардероб. Предположих, че я пазеше за събития като днешното. Пак добре, че не беше пиратска шапка.

— Не ни обвинявай — каза майка ми. — Не ние взривихме половината от кралския двор, нито откраднахме дузина коли, нито изобличихме убийца. Нито помогнахме наша приятелка тийнейджърка да бъде коронясана за кралица.

— Всъщност — обади се Ейб, — аз взривих половината от кралския двор.

Майка ми не му обърна внимание. Изражението й се смекчи, докато ме оглеждаше със зорките си очи на пазител, от които нищо не убягваше.

— Сериозно… как се чувстваш? — През дните след пробуждането ми ги бях виждала само няколко пъти, и то все за кратко, колкото да се попитаме един друг как сме. — Днес си прекарала ужасно много време на крака. И да знаеш, че вече съм казала на Ханс да не ти възлага дежурства поне за известно време.

Това бе едно от най-майчинските изказвания, които някога бях чувала от нея.

— Аз… аз съм добре. Много по-добре. Мога още сега да поема дежурство.

— Нищо подобно няма да правиш — моментално ме скастри тя, с тона, с който раздаваше заповеди на екип пазители.

— Престани да я глезиш, Джанин.

— Не я глезя! Просто се грижа за нея. Ако някой я глези, това си ти.

Огледах ги с удивление. Не бях наясно на какво съм свидетел — на схватка или на загряване преди схватката. Нито една от двете възможности не ме изпълваше с възторг.

— Добре де, добре. Само се сдържайте. Нали оцелях? Само това е от значение.

— Така е — съгласи се Ейб. Внезапно ми заприлича на загрижен баща, което за мен бе още по-странно дори от поведението на майка ми. — И въпреки поредицата от нарушени закони и всички материални щети, които остави след себе си, аз се гордея с теб. — Тутакси заподозрях, че тайно се гордееше с мен именно заради тези ми подвизи. Напиращият на устните ми циничен коментар за материалните щети секна, когато майка ми изненадващо се присъедини към оценката му: