Последна саможертва

Извърнах се с лице към него.

— Ейдриън, аз никога…

— Не съм само аз, малък дампир — тихо додаде. — Докато се сражаваше срещу целия свят, пътят ти бе осеян и с други случайно засегнати. Аз съм очевидната жертва. Но какво ще кажеш за Джил? Какво ще стане с нея сега, след като я захвърли на кралските вълци? Ами с Еди? Замисляла ли си се за него? И къде е твоята позната от алхимиците?

Всяка от думите, които запращаше срещу мен, беше стрела, пронизваща сърцето ми по-дълбоко от всякакви куршуми. Заболя ме дори само от това, че нарече Джил с името й, вместо обичайното му „малко сладкишче“. И без това достатъчно се измъчвах от вина заради нея, но за другите… ами, за тях нищо не знаех. Бях подочула някакви слухове за Еди, но не се бяхме виждали след завръщането ми в света на живите. Вече не го обвиняваха за смъртта на Джеймс, но да убиеш морой — когато останалите пазители вярваха, че е можел да запази живота му, — си оставаше позорно петно. Предишните случаи на неподчинение при Еди — пак благодарение на мен — също му тежаха, дори и да бе извършил всичко за „общото благо“. Като кралица Лиса не би могла да направи много. Пазителите служеха на мороите, но беше общоприето мороите да не се намесват, когато пазителите се разправяха със своите хора. Еди не беше уволнен, нито затворен… но какво назначение можеше да очаква в бъдеще? Трудно бе да се предскаже.

Колкото до Сидни… тя беше още по-голяма загадка. Къде е твоята позната от алхимиците? Това, което се случваше в тази група, беше извън моя свят. Припомних си лицето й от последната ни среща в онзи хотел — волево, но тъжно. Знаех, че тя, заедно с другите алхимици, е била освободена след това, но изражението й красноречиво подсказваше, че и на нея трудностите няма да й се разминат.

Ами Виктор Дашков? Къде се рееше сега? Не бях сигурна. Злодей или не, той все пак бе някой, който пострада в резултат на моите действия и събитията около смъртта му завинаги щяха да ме преследват.

Случайно засегнати. Доста хора бях повлякла със себе си, преднамерено или не. Но докато горчивите думи на Ейдриън продължаваха да се сипят върху мен, една от тях внезапно ме порази.

— Жертва — повторих бавно. — Това е разликата между теб и мен.

— Ъ? — Беше ме гледал втренчено, докато мислех за съдбите на моите приятели, и сега думите ми го изненадаха. — За какво говориш?

— Ти каза, че си бил жертва. Ето защо… ето защо в крайна сметка ние с теб не сме един за друг. Въпреки всичко, което се случи, никога не съм се възприемала като жертва. Да бъдеш жертва, означава да си безпомощен. Да стоиш и да наблюдаваш безучастно. Докато аз винаги… винаги съм се борила за себе си… за другите. Независимо за какво.

Никога не бях виждала Ейдриън толкова бесен.

— Това ли си мислиш за мен? Че съм безхарактерен? Безпомощен?

Не точно. Но имах чувството, че след този разговор ще потърси спасение в цигарите и алкохола и може би в някоя женска компания, първата, която ще си намери.

— Не — отрекох. — Мисля, че си чудесен. Мисля, че си силен. Но не мисля, че си го осъзнал или си се научил как да използваш тези свои качества. — И исках да добавя, не бях аз тази, която можеше да го вдъхнови и пробуди.

— Това — изрече той, като пристъпи към вратата — беше последното, което съм очаквал. Ти съсипа живота ми, а сега ми излизаш с някаква философия за вдъхновението.

Чувствах се ужасно и това бе един от онези моменти, когато ми се искаше устата ми да не бълва първото, което ми хрумнеше. Бях се понаучила на малко контрол, но очевидно не достатъчно.

— Само ти казвам истината. Ти си по-добър от това… по-добър от това, което смяташ да направиш сега.

Ейдриън отпусна ръка върху дръжката на вратата и ме изгледа печално.

— Роуз, аз съм един пристрастен, неподвластен на каквато и да било работна етика мъж, който навярно един ден ще откачи. Аз не съм като теб. Не съм супергерой.

— Все още не — уточних.

Той изсумтя пренебрежително, поклати глава и отвори вратата. Точно преди да си тръгне, ме удостои с още един поглед през рамо.

— Между впрочем, нашият договор е анулиран.

Все едно че ме зашлеви през лицето. Бе един от онези редки моменти, когато Роуз Хатауей губи дар слово. Никакви хапливи остроумия, нито пространни обяснения, нито задълбочени проникновения.

Ейдриън си тръгна, а аз се запитах дали някога отново ще го видя.

Глава 36

Често съм си мечтала да се събудя до Дмитрий, да се събудя по един… обикновен начин. Сладко и мързеливо. Не защото трескаво бързаме да наваксаме с малко сън, преди да се впуснем в битка със следващия противник. Не възстановявайки се след изтощителен секс, който трябва да крием, секс, обременен с много притеснения и безброй усложнения. Исках просто да се събудим заедно, прегърнати и спокойни, в очакване на една хубава утрин.

Днес бе този ден.