Последна саможертва

— Откога си буден? — попитах сънливо. Главата ми лежеше върху гърдите му и се бях притиснала плътно към него. Раните ми заздравяваха забележително бързо, но все още трябваше да внимавам. А сега слънчевите лъчи струяха през прозорците, изпълвайки спалнята със златисто сияние.

Той ме съзерцаваше с типичния си спокоен, сериозен маниер, с онези негови тъмни очи, в които бе тъй лесно да потънеш.

— От преди малко — отвърна и вдигна очи към огрения от слънцето прозорец. — Мисля, че още съм по човешкото дневно разписание. Или е това, или тялото ми просто иска да се събуди с изгрева на слънцето. Гледката му все още не спира да ме удивлява.

Сподавих прозявката си.

— Трябваше да станеш.

— Беше ме страх да не те събудя.

Прокарах пръсти по гърдите му и въздъхнах блажено.

— Това е съвършенство — казах. — Всеки ден ли ще е като този?

Дмитрий отпусна длан върху бузата ми, сетне я плъзна надолу и обхвана брадичката ми.

— Не всеки, но повечето.

Устните ни се срещнаха. Топлината и светлината в спалнята избледняха в сравнение с огъня, лумнал в мен.

— Сбърках преди малко — промърморих, когато най-после прекъснахме дългата целувка. — Ето това вече е съвършенство.

Той се усмихна — нещо, което напоследък правеше ужасно често. Харесваше ми. Нещата навярно ще се променят, когато се завърнем обратно в нормалния свят. Въпреки че сега бяхме заедно, пазителят в Дмитрий винаги щеше да съществува, готов да действа, нащрек за опасностите. Но не точно сега. Не и в този миг.

— Какво има? — попита ме той.

Като за начало осъзнах, че съм се намръщила. Опитах се да се отпусна. Неканени, думите на Ейдриън нахлуха в главата ми: следващия път, когато съм в леглото с Дмитрий, трябва да се замисля за онези, които не бяха такива късметлии.

— Мислиш ли, че съсипвам живота на другите? — попитах го.

— Какво? Разбира се, че не. — Усмивката му отстъпи пред изумлението. — Откъде ти хрумна тази идея?

Свих рамене.

— Има още много други, чийто живот е голяма бъркотия. Имам предвид приятелите си.

— Истина е — рече той. — Нека отгатна. Искаш да уредиш всичките им проблеми.

Не му отговорих.

Дмитрий отново ме целуна.

— Роза — каза ми той, — нормално е да искаш да помогнеш на тези, които обичаш. Но не можеш да разрешиш всички проблеми.

— Тъкмо това правя — възразих, леко подразнена. — Защитавам.

— Зная. И това е една от причините да те обичам. Но засега трябва да се тревожиш за защитата само на една личност: Лиса.

Отново се протегнах до него и с радост забелязах, че болките ми наистина намаляват с всеки изминал ден. Скоро тялото ми щеше да е напълно възстановено.

— Предполагам, това означава, че не можем да останем в леглото през целия ден? — попитах със спотаена надежда.

— Опасявам се, че не — отвърна той и прокара леко пръсти по извивката на бедрото ми. Изглежда никога не се уморяваше да изучава тялото ми. — Те винаги са на първо място.

Отново му поднесох устните си за целувка.

— Но не и за още няколко мига.

— Не — съгласи се Дмитрий. Ръката му се плъзна по тила ми, сплете пръсти в косите ми и ме притегли към себе си. — Не и за още няколко мига.

Досега никога не бях присъствала на коронация и честно казано, се надявах никога повече да не присъствам. Искаше ми се през целия ми живот да царува само една кралица.

Странно, но коронацията се оказа нещо като погребението на Татяна, но с обратен знак. Каква беше онази стара приказка? Кралицата е мъртва. Да живее кралицата.

Обичаят задължаваше бъдещият монарх да прекара първата половина от деня на коронацията си в църквата, вероятно за да се моли за напътствия свише, за сила и всякакви такива духовни работи. Не бях сигурна какво предвиждаше обичаят за монарси, които са атеисти. По всяка вероятност сигурно просто щяха да се преструват. С Лиса, която беше искрено вярваща, такъв проблем не съществуваше и сега тя със сигурност се молеше, както си му беше редът, да бъде добра кралица.

След бдението Лиса, начело на една огромна процесия, се върна през дворцовия площад до двореца, където трябваше да се извърши коронацията. Придружаваха я почетни представители на всичките кралски фамилии, заедно с музикантите, които сега свиреха много по-жизнерадостни мелодии в сравнение с погребението на Татяна. Пазителите на Лиса — сега разполагаше с цяла армия — пристъпваха край нея. И аз бях сред тях, облечена в най-изисканата си униформа в черно и бяло, включително червения колан, препасан около кръста ми — знак, че съм кралски пазител. Ето най-после една значителна разлика е погребението. Татяна беше мъртва — пазителите й бяха само за фасон. Лиса беше жива и макар да бе спечелила гласуването в Кралския съвет, още имаше врагове. Аз и колегите ми бяхме нащрек, в максимална степен на бойна готовност.