Последна саможертва

— И аз се гордея с теб. Твоите методи не бяха… идеални, но ти постигна нещо велико. Всъщност няколко велики неща. Намери както убийцата, така и Джил. — Направи ми впечатление как сковано произнесе думата „убийцата“. Припомних си, че за всички нас все още бе трудно да приемем истината за Таша. — А благодарение на Джил много неща се промениха.

Всички отправихме погледи към подножието на трона. Екатерина стоеше от едната му страна, държейки книгата с кралските клетви. От другата страна трябваше да са строени представителите на фамилията на новия монарх… но сега там стоеше само една личност. Джил. Някой бе свършил много добра работа, за да промени външността й. Буйната й къдрава коса беше изкусно оформена в елегантен кок. Носеше тясна рокля до коленете без колан, с голяма колосана яка, под която едва се виждаха раменете й. Кройката на роклята пасваше идеално на издължената й фигура, а тъмнозеленият атлаз подхождаше прекрасно на лицето й. Стоеше безупречно изправена, с вирната брадичка, но от нея лъхаше силно безпокойство.

Отново се обърнах към Ейб, който срещна очаквателно погледа ми. Доста въпроси бях насъбрала, а той бе един от малцината, които можеха да ми кажат истината. Но бях изправена пред дилемата: с кой въпрос да започна? Все едно да призовеш духа от вълшебната лампа. Имах толкова много желания.

— Какво ще стане е Джил? — попитах го накрая. — Ще се върне ли в училище? Ще я обучават ли и нея за принцеса? — Лиса не можеше да бъде едновременно и принцеса, и кралица, така че трябваше да предаде досегашната си титла на следващата по старшинство дама от фамилията.

Ейб се забави малко, преди да ми отговори.

— Докато Лиса не промени закона — надявам се, че ще го направи, — Джил е единственото, което я държи на трона. Ако нещо се случи с Джил, Лиса повече няма да бъде кралица. Това е. Какво би направила ти?

— Ще я пазя, ще се погрижа за безопасността й.

— Тогава имаш отговор на въпроса си.

— Само че това е доста обширно понятие — уточних. — „Безопасност“ може да означава много неща.

— Ибрахим — предупреди го майка ми. — Достатъчно. Сега не му е нито времето, нито мястото.

Ейб задържа втренчения ми поглед още няколко секунди, след което ми се усмихна нехайно.

— Разбира се, разбира се. Това тук е семейно събиране. Празненство. И виж: ето го най-новия член на семейството ни.

Дмитрий се присъедини към нас, облечен в униформа на пазител, в черно и бяло, също като нас двете с майка ми. Застана до мен, като съвсем подчертано дори не ме докосна.

— Господин Мазур — официално поздрави, като леко кимна към двамата ми родители. — Пазител Хатауей. — Дмитрий беше със седем години по-голям от мен, но в този миг, докато се обръщаше към родителите ми, приличаше на свенлив шестнадесетгодишен юноша, дошъл да ме изведе на първа среща.

— А, Беликов — рече Ейб и разтърси ръката на Дмитрий. — Надявах се да се срещнем. Наистина искам да те опозная по-добре. Може би ще успеем да отделим малко време, за да си поприказваме, да науча повече за живота ти, за хобитата ти и така нататък. Обичаш ли лова? Приличаш ми на ловец. Трябва някой път да половуваме заедно. Зная едно страхотно място в горите. Далече, много далече оттук. Ще си прекараме чудесно. Със сигурност имам доста въпроси, които бих искал да ти задам. Както и да ти споделя доста неща.

Погледнах панически майка си, за да я помоля безмълвно да сложи край на това. Докато бяхме гаджета с Ейдриън, Ейб бе посветил доста време да си говори с него, да му обяснява най-живописно и с най-страховити подробности как точно очаква да се държат с дъщеря му. Не исках Ейб да замъкне Дмитрий в някои пущинак, особено ако и двамата държат пушки в ръцете си.

— Всъщност — намеси се майка ми непринудено в разговора им — и аз бих искала да се присъединя към вас. Също имам въпроси, особено за времето, когато двамата бяхте в академията „Свети Владимир“.

— Забравихте ли къде се намираме? — напомних им припряно. — Церемонията скоро ще започне.

Това поне беше истина. Почти всички бяха заели местата си. Множеството притихна.

— Разбира се — кимна Ейб. За мое удивление той ме целуна по челото, преди да се отдръпне. — Радвам се, че отново си сред нас. — После смигна на Дмитрий: — Очаквам с нетърпение да си побъбрим.

— Бягай — прошепнах на Дмитрий, след като родителите ми се отдръпнаха. — Ако се измъкнеш сега, може би няма да забележат. Върни се в Сибир.

— Всъщност — каза Дмитрий, — съвсем сигурен съм, че Ейб ще забележи. Не се тревожи, Роза. Не се страхувам. Ще изтърпя всички мъчения, на които ще ме подложат затова, че съм с теб. Струва си.

— Ти наистина си най-смелият мъж, когото познавам — засиях аз.

Той се усмихна, но в следващия момент погледът му се насочи към входа на залата, където настъпи леко объркване.

— Изглежда е готова — прошепна Дмитрий.

— Надявам се — отвърнах тихо.

С действително помпозен маниер един церемониалмайстор прикова вниманието на всички в залата. Настана абсолютна тишина, дори дишането на присъстващите не се чуваше.

Церемониалмайсторът отстъпи настрани от вратата.

— Принцеса Василиса Сабина Рия Драгомир.