Последна саможертва

Като по поръчка точно в този момент Ейдриън заобиколи колата и видя целувката. Моментално издърпах ръката си от тази на Дмитрий. Никой от нас не каза нищо, но в този миг очите на Ейдриън… ами видях как целият му свят се сгромоляса Прилоша ми повече, отколкото ако наоколо имаше глутница стригои. Чувствах се по-лоша от стригой. Чест, помислих си. Наистина пазителите би трябвало да ги учат на това. Защото аз не се бях научила.

— Да побързаме — подкани ме Михаил, който се бе приближил до нас и без да обръща внимание на драмата, току-що разиграла се пред него. — Соня каза, че трябва да отидете колкото може по-бързо в кралския двор.

Преглътнах и откъснах очи от Ейдриън. Сърцето ми се сви в гърдите.

— Да.

— Върви — подкани ме Дмитрий.

— Не забравяй — промърморих, — аз трябва да говоря с него, а не ти.

Последвах Михаил до колата му, като си поставих омагьосаната сребърна гривна. Преди да вляза вътре, набързо се огледах назад. Джил и Соня разговаряха, Дмитрий стоеше сам, а Ейдриън вадеше цигара, с гръб към всички.

— Повръща ми се — промълвих унило, когато Михаил завъртя ключа в стартера. Не прозвуча много изискано, но доста точно обобщаваше това, което чувствах.

Не ми отговори, вероятно защото не бе свързано с нашата задача. Или това, или още бе прекалено погълнат от възкръсването на любовта си. Щастливо копеле.

Не ни отне много време да стигнем до хотела. Наоколо бдяха много пазители, добре прикрити, за да не привличат вниманието на околните. Никой не ни спря на влизане. Един от пазачите дори кимна на Михаил, за да покаже, че го е познал. Всички ме гледаха… ами, все едно им бях напълно непозната. Което беше добър знак. След като толкова много пазители трябваше да помагат за охраната на кралския двор, трябваше да се очаква, че тук ще има нови лица, а моето не изглеждаше като лицето на Роуз Хатауей. Никой не се разтревожи от присъствието ми.

— В коя стая се намират? — попита Михаил един пазител, дежурен във фоайето. — Изпратиха ни да помогнем на дежурната смяната. — Държанието на Михаил беше съвършено уверено и достатъчно убедително, за да повярва пазителят, че всичко е наред. Макар че остана леко изненадан.

— Само вие двамата ли? Там горе има четирима от нашите.

Този път аз спасих положението.

— Искат в кралския двор да имат на разположение повече пазители. Нещата там рискуват да излязат от контрол, затова сега изпращат тук само двама.

— Няма да се учудя, ако ни повикат всички там — съгласи се пазителят. — Качете се на третия етаж.

— Бързо съобразяваш — похвали ме Михаил, като влязохме в асансьорната кабина.

— Това е нищо. Справяла съм се с много по-тежки ситуации.

Лесно открихме стаите, защото пред тях пазеше един от нашите. Останалите са вътре, досетих се и се замислих дали това няма да ни създаде проблеми. Но със същото авторитетно поведение Михаил заяви на пазача в коридора, че той както и колегите му от дежурната смяна, са призовани да потеглят за кралския двор. Той повика колегите си — по един от всяка стая на алхимиците, макар че не успяхме да разберем кой в коя стая се е намирал. Преди да си тръгнат, те ни запознаха накратко с обстановката, включително и с това, кои в коя стая е настанен.

След като си заминаха, Михаил ме погледна.

— Сидни — казах му аз.

Бяха ни дали магнитните карти за отключването на вратите и ние веднага влязохме в стаята на Сидни. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, четеше някаква книга и изглеждаше зле. Въздъхна, като ни видя.

— Е, какво следва сега?

Аз свалих сребърната си гривна, за да премахна оптическата илюзия, прикриваща лицето ми.

Но на Сидни нито й увисна челюстта, нито се стресна, дори веждите си не повдигна. Само ме изгледа с разбиране.

— Трябваше да се досетя. Дошла си да ме освободиш.

— Хм, не е точно това. — Никак не бях доволна, че Сидни ще трябва да понесе някакво наказание, но да я измъкнем оттук, точно това и точно сега не се предвиждаше в плана ни. — Трябва да поговорим с Иън и вероятно ще е най-добре, ако присъстваш и ти. Той знае нещо важно. Нещо, от което се нуждаем.

Това вече я принуди да повдигне вежди учудено. Посочи към вратата.

— Те не ни позволяват да разговаряме помежду си.

— Те си тръгнаха — осведомих я със самодоволен тон.

Сидни поклати унило глава.

— Роуз, понякога наистина ме плашиш. И то не само заради причините, от които първоначално се страхувах. Хайде, да вървим при него. Той е в съседната стая, но няма да ти е лесно да го накараш да проговори.

— Именно затова трябва да ни помогнеш — казах и на лизане в коридора. Отново си поставих сребърната гривна. — Той е влюбен до уши в теб. Ще ни помогне, ако го помолиш.

Както предполагах, Сидни беше в пълно неведение за чувствата на Иън към нея.

— Какво! Той не е…

Затвори уста, като влязохме в стаята на Иън. Той гледаше някакво предаване по телевизора, но щом ни зърна, моментално се изправи.

— Сидни! Добре ли си?

Вместо отговор тя ме изгледа тревожно и едва тогава се извърна към Иън.

— Те се нуждаят от помощта ти за нещо. За някаква информация.