Последна саможертва

Друг морой пристъпи напред, на възраст приблизително колкото Ейб, с гъста кестенява брада и със сребърен кол в ръка. Част от съзнанието ми регистрира, че в сравнение с моя колът му е с по-груба изработка, но заостреният му връх представляваше същата заплаха. Погледът на мъжа обходи мен и Дмитрий, след което и той сведе кола. Основният обект на любопитството му се оказа Сидни и той приближи внезапно към нея. Ние с Дмитрий понечихме да го спрем, но други ръце се протегнаха, за да спрат нас. Бях готова да се преборя с тях, но замръзнах, когато Сидни промълви задавено:

— Почакай.

Брадатият морой хвана брадичката й и извърна главата й така, че светлината да падне върху бузата й и златната татуировка блесна. Той я пусна и отстъпи назад.

— Момиче лилия — промърмори.

Останалите видимо се отпуснаха, макар че коловете им оставаха насочени към нас, готови да нападнат, ако ги предизвикат. Водачът на мороите насочи вниманието си от Сидни към Дмитрий и мен.

— Дошли сте тук, за да се присъедините към нас? — попита предпазливо.

— Нуждаем се от убежище — заговори Сидни, като докосна леко гърлото си. — Те са преследвани от… от Опетнените.

Жената, която държеше огненото кълбо, доби скептично изражение.

— По-скоро са шпиони на Опетнените.

— Кралицата на Опетнените е мъртва — продължи Сидни. Кимна към мен. — Те смятат, че тя я е убила.

Тази част от мен, която изгаряше от любопитство, понечи да заговори, но тутакси я накарах да млъкне. Все пак притежавах достатъчно здрав разум, за да знам, че ще е най-добре да оставя Сидни да се оправя в тази откачена ситуация. Не разбирах какви ги приказваше. Когато обяви, че сме преследвани от Опетнените, помислих, че се опитва да накара групата да повярва, че по петите ни са стригои. Сега, след като спомена кралицата, вече не бях толкова сигурна. Не бях и толкова сигурна дали беше много умно да ме представя като заподозряна в убийство. Никак нямаше да се учудя, ако Кафявата брада ме предадеше в опит да изкрънка някаква награда. Съдейки по външния вид и дрехите му, щеше да му дойде много добре.

За моя изненада откровенията на Сидни извикаха усмивка на лицето му.

— И така, още един узурпатор си отиде. Вече избрали ли са нов?

— Не — поклати глава Сидни. — Много скоро ще има избори и ще гласуват.

Усмивките по лицата на останалите тутакси бяха заменени от презрителни изражения и възмутени мърморения относно изборите. Не можах да се сдържа.

— Как иначе да изберат нов крал или кралица?

— По истинския начин — отвърна най-близко стоящият до мен дампир. — Както е ставало в древността. В битка на живот и смърт.

Изчаках да чуя завършека на шегата, но този странен тип явно беше съвсем сериозен. Исках да попитам Сидни в какво ни беше забъркала, но изглежда вече бяхме минали успешно проверката. Водачът им се обърна и закрачи по пътеката. Групата го последва, както и ние. Докато слушах разговора им, смръщих леко вежди — и не само защото на карта бе заложен животът ни. Заинтригува ме акцентът им. Служителят в мотела имаше подчертан южняшки акцент, точно както би се очаквало в тази част на страната. Тези типове звучаха подобно, но имаха малко по-различно произношение. Говорът им смътно ми напомняше акцента на Дмитрий.

Бях толкова напрегната и притеснена, че не забелязах колко дълго сме вървели. Накрая пътеката ни изведе до нещо, което приличаше на добре скрит лагер. В средата на широка поляна гореше голям огън, около който беше насядала една групичка. От едната страна бяха разпръснати постройки, които се губеха в гората заедно с вече по-широката пътека. Би било преувеличено да се каже, че приличаше на истинска улица, но създаваше илюзията за град или поне за село. Постройките бяха малки и паянтови, но очевидно в тях се живееше целогодишно. От другата страна на огъня хълмистата земя се издигаше рязко нагоре, като се сливаше с Апалачите, закривайки звездите. На проблясващата светлина на пламъците виждах предната част на планината, изсечена от груби скали, сред които бяха пръснати дървета, разделени от тъмни дупки.

Вниманието ми се върна отново към живите обитатели. Събраната около огъня тълпа — около двадесетина души — притихна, когато се появихме с ескорта си. Отначало забелязах само броя им. Боецът в мен броеше противника и планираше атаката. След това, както и преди малко, се вгледах внимателно в лицата им. Още морой, смесени с дампири. И — откритието беше шок за мен — човешки същества.

При това не бяха захранващи. Е, поне не истински захранващи. Дори в мрака можах да видя следите от малки ухапвания по някои от човешките шии, но съдейки по любопитните им изражения, заключих, че не дават редовно кръв. Не бяха отнесени, не приличаха на дрогирани. Бяха се смесили с мороите и дампирите, седяха и разговаряха — очевидно цялата група образуваше нещо като комуна. Запитах се дали тези човеци не са като алхимиците. Може би и те имаха някакви делови отношения с представителите на моята раса.

Стегнатите редици около нас започнаха да се разпръсват и аз пристъпих по-близо до Сидни.

— Какво, за Бога, е всичко това?