Последна саможертва

Подът, както и стените, беше от дърво и покрит с ярки, шарени килими. Явно се намирахме в нещо като кухня, дневна и трапезария едновременно. В средата имаше голяма камина, дървена маса със столове от едната страна и големи възглавници от другата, които предположих, че изпълняват ролята на дивани. До камината се виждаха стойки с окачени по тях изсушени билки, които изпълваха стаята с особено ухание, смесващо се с миризмата на горящи дърва. Върху стената в дъното се виждаха три врати и Сара кимна към едната.

— Можете да спите в стаята на момичетата — рече.

— Благодаря — промърморих. Не бях особено сигурна дали исках да видя какво представлява новото ни убежище. Вече ми липсваше мотелът. Огледах с любопитство Сара. Изглеждаше на възрастта на Реймънд и беше облечена в семпла, синя рокля, стигаща до коленете. Русата й коса бе завързана на опашка и ми се стори ниска, както обикновените представители на човешката раса.

— Ти икономка ли си на Реймънд? — Приличаше ми на такава. По шията й се виждаха няколко белега от ухапвания, но явно не беше захранваща. Поне не изцяло. Може би в тази комуна захранващите се използваха и за поддръжка на домакинствата.

— Аз съм негова съпруга — усмихна се тя.

Беше истинско постижение за самообладанието ми, че изобщо успях да смънкам едно:

— О!

Сидни ме стрелна предупредително: Не продължавай. Отново стиснах челюсти и кимнах рязко, за да й покажа, че разбирам.

Само дето не разбирах. Дампирите и мороите често имаха връзки помежду си. За дампирите беше неизбежно. Постоянните връзки бяха скандални, но не изцяло невъзможни.

Но морой и представители на човешката раса? Това бе отвъд всякакви представи. Тези две раси не се смесваха от векове. Преди много време от такива връзки са се родили дампирите, но с развитието на съвременния свят мороите напълно са се отказали от общуването (в интимно отношение) с представителите на човешката раса. Ние, разбира се, живеехме сред тях. Мороите и дампирите работеха заедно с хората, купуваха си съседни къщи и очевидно поддържаха странни взаимоотношения с тайни общества като това на алхимиците. И разбира се, мороите се хранеха с човешка кръв — тъкмо в това беше цялата работа. Ако държаха човеци близо до себе си, то беше единствено защото са захранващи. Това бе установеното ниво на близост. Захранващите бяха храна — ясно и просто. Храна, с която се отнасяха добре, но не и нещо, с което се сприятеляваш. Морой да прави секс с дампир? Необходимост за продължаване на расата. Морой да прави секс с дампир и да пие от кръвта му? Мръсно и обидно. Морой да прави секс с човешко същество, независимо дали пие или не от кръвта му? Непонятно.

На този свят съществуваха малко неща, които можеха да ме шокират или обидят. Имах твърде либерални възгледи, що се отнасяше до романтичните връзки, но мисълта за брак между морой и човек направо ме разби. Нямаше значение дали човекът беше захранващ — каквато явно бе Сара, — или някой „над“ обикновените захранващи като Сидни. Човешките същества и мороите просто не се събираха. Това беше примитивно и грешно, затова вече не се правеше. Е, поне в света, от който идвах.

За разлика от твоите хора, ние все още спазваме древните традиции.

Най-странното беше, че независимо колко грешно си мислех, че е всичко това, Сидни би трябвало да е още повече против, имайки предвид отвращението и ужаса, които изпитваше към вампирите. При все това, предполагам, че се беше подготвила, затова бе успяла да запази типичното си хладно и невъзмутимо изражение. Тя не беше изненадана като Дмитрий и мен, а бях сигурна, че той напълно споделя чувствата ми. Просто умееше да ги прикрива много по-добре.

Някакво оживление пред вратата ме изтръгна от смайването ми. Реймънд беше пристигнал и не беше сам. Момче дампир на около осем години бе възседнало раменете му и едно момиче морой приблизително на същата възраст подтичваше до тях. Следваше ги доста хубава жена морой на около двадесетина години, а зад нея пристъпваше много готин дампир на моята възраст или най-много две години по-голям от мен.

Последваха представяния. Децата бяха Фил и Моли, а жената морой се казваше Полет. Изглежда всички живееха тук, но не можах да разбера какви са връзките помежду им, с изключение на младежа на моята възраст. Той беше син на Сара и Реймънд, Джошуа. Усмихваше ни се искрено — особено на мен и Сидни, — а очите му ми напомняха за пронизващите, кристалносини очи на Озера. Само че, докато членовете на семейството на Кристиан имаха тъмни коси, Джошуа имаше пясъчноруса със златисти кичури. Трябваше да призная, че беше страхотна комбинация, но онази шашната част на мозъка ми отново ми напомни, че е бил роден от връзката между морой и човек, а не от дампир и морой като мен. Крайният продукт беше същият, но стигането до него си оставаше странно и непонятно за мен.

— Ще ги настаня в твоята стая — каза Сара на Полет. — Останалите от вас ще си поделят тавана.