Последна саможертва

— Разбира се, че не — сряза ме Анджелина, излезе и затръшна вратата. Втренчих се изумено в нея.

Сидни се прозина и се протегна върху леглото си.

— Полет навярно е… любовница на Реймънд. Не зная. Метреса.

— Какво? — възкликнах. Морой женен за жена от човешката раса, с любовница морой. Не бях сигурна колко още можех да понеса. — И живее със семейството му?

— Не ме моли да ти го обяснявам. Не искам да зная повече за извратения ви начин на живот.

— Това не е мой начин на живот — троснах се аз.

Не след дълго дойде Сара, за да се извини за държанието на Анджелина и да попита дали се нуждаем от нещо друго. Уверих я, че всичко е наред, и горещо й благодарих за гостоприемството. След като тя си отиде, двамата с Дмитрий си разпределихме смените за сън. Предпочитах и двамата да останем будни, особено след като бях почти сигурна, че Анджелина не би се поколебала да пререже нечие гърло, докато нищо неподозиращата жертва спи. Но се нуждаехме от почивка, а и бях уверена, че и двамата щяхме да реагираме незабавно, ако някой нахлуеше в стаята.

И така оставих Дмитрий да поеме първата смяна и се сгуших под завивките в леглото на Анджелина, като се опитах да не го „разхвърлям“. Беше изненадващо удобно. Или може би просто бях много уморена. Успях да забравя за тревогите си относно екзекуцията, изгубените роднини и вампирите планинци. Заспах дълбоко и започнах да сънувам… но не беше обикновен сън. Беше различен от моя вътрешен свят, съпроводен с усещането, че е едновременно реалност и фантазия. Озовах се в сън, предизвикан от магията на духа.

Ейдриън!

Мисълта ме развълнува. Той ми липсваше и нямах търпение да поговоря директно с него след всичко, което се бе случило в двора. По време на бягството нямаше много време за приказки и след този странен горски свят, в който бях попаднала, наистина имах нужда от частица нормална цивилизация.

Светът в съня ми започна да се оформя, ставайки все по-ясен и по-ясен. Беше място, което не бях виждала — официален салон с кресла и дивани, по които бяха пръснати бледолилави копринени индийски възглавнички. По стените висяха картини с маслени бои, а в ъгъла бе подпряна голяма арфа. Много отдавна бях разбрала, че не мога да предвидя къде ще ме изпрати Ейдриън — или какво ще ме накара да облека. За щастие бях в джинси и тениска, а медальонът със синия ми назар висеше около врата ми.

Озърнах се нетърпеливо за него, за да го прегърна. Ала, докато погледът ми обхождаше стаята, не лицето на Ейдриън изникна пред мен.

Беше това на Робърт Дору.

И Виктор Дашков беше с него.

Глава 10

Когато гаджето ти посещава сънищата ти, научаваш някои неща. Едно от най-важните е, че физическият контакт насън е съвсем същият както наяве. Като да кажем да целунеш някого. Двамата с Ейдриън си бяхме разменили доста целувки насън, достатъчно страстни, за да възпламенят тялото ми и да събудят желание за нещо повече. Въпреки че никога не съм нападала някого насън, съм готова да се обзаложа, че един юмрук в съня ще е също толкова болезнен както истинския.

Хвърлих се без колебание към Виктор, като не бях сигурна дали искам да го цапардосам, или удуша. И двете идеи ми се струваха добри. Но не направих нито едното, нито другото. Преди да го достигна, се ударих в невидима стена — силно. Това едновременно блокира достъпа ми до него и ме отхвърли назад. Препънах се и опитах да запазя равновесие, но вместо това се приземих болезнено на пода. Да — сънищата си бяха съвсем като реалността.

Метнах кръвнишки поглед към Робърт, изпълнена със смесица от гняв и смут. Опитах се да скрия последното.

— Да не би да владееш магията на духа в комбинация с телекинеза?2

Знаехме, че е възможно, но това бе умение, което Лиса и Ейдриън все още не бяха усвоили. Всъщност никак не ми се нравеше идеята, че Робърт притежава силата да хвърля предмети наоколо и да създава невидими бариери. Само това ни липсваше.

— Аз контролирам съня — отвърна Робърт загадъчно.

Виктор ме гледаше с онова самодоволно, пресметливо изражение, което бе усъвършенствал. Осъзнала неизгодното си положение, скочих на крака. Заех бойна стойка, тялото ми бе напрегнато и готово, докато се питах дали Робърт ще държи стената докрай.

— Свърши ли с буйстването? — попита Виктор. — Разговорът ни ще е много по-приятен, ако се държиш като цивилизована личност.

— Няма за какво да си говоря с теб — отсякох. — Единственото, което смятам да направя, е да те открия в реалния свят и да те завлека обратно в затвора.

— Очарователно — промърмори Виктор. — Може да ни настанят в обща килия.

Потръпнах.

— Да — продължи той. — Зная всичко за случилото се. Горката Татяна. Каква трагедия. Каква загуба.

Подигравателният му, мелодраматичен тон ме наведе на една мисъл.