Последна саможертва

— Ти… ти нямаш нищо общо с това, нали? — Бягството на Виктор от затвора бе предизвикало доста страх и паника сред мороите. Бяха убедени, че идва, за да си отмъсти на всички тях. Знаейки истината за бягството му, не обръщах внимание на подобни приказки, като предположих, че просто се е скрил някъде. Сега си спомних, че някога той искаше да вдигне революция сред мороите, и се зачудих дали убиецът на кралицата всъщност не е най-злият негодник, когото някога съм познавала.

Виктор изсумтя.

— Едва ли. — Скръсти ръце зад гърба си и закрачи из стаята, преструвайки се, че разглежда картините. Отново се запитах докъде се простира защитната стена на Робърт. — Имам много по-изтънчени методи за постигане на целите си. Не бих се унижил дотам, че да прибягна до нещо подобно… нито пък ти.

Канех се да изтъкна, че психическият му тормоз над Лиса едва ли би могъл да се нарече изтънчен метод, но последните му думи привлякоха вниманието ми.

— Не вярваш, че аз съм го извършила?

Той ме погледна от мястото си. Беше се спрял пред картина, изобразяваща мъж с бомбе и бастун.

— Разбира се, че не. Ти никога не би направила нещо, което изисква толкова внимателно планиране. И ако това, което чух за местопрестъплението, е вярно, никога не би оставила толкова много улики след себе си.

Думите му съдържаха едновременно обида и комплимент.

— Е, благодаря за доверието. Бях се разтревожила какво ще си помислиш. — Това ми спечели усмивка и аз скръстих ръце пред гърдите си. — И откъде вие двамата знаете за случилото се в двора? Шпиони ли имате?

— Подобни неща се разпространяват много бързо в света на мороите — отвърна Виктор. — Не съм чак толкова откъснат от всичко. Узнах за убийството й почти веднага, след като се случи. Както и за изключително впечатляващото ти бягство.

По-голямата част от вниманието ми остана приковано върху Виктор, но стрелнах набързо с поглед и Робърт. Той оставаше мълчалив, празното, отнесено изражение в очите му ме караше да се питам дали въобще осъзнава ставащото около него. От вида му по гръбнака винаги ме полазваха ледени тръпки. Той беше най-яркият пример за ужасните последици от използването на магията на духа.

— А на теб какво ти пука? — троснах се аз. — И защо, по дяволите, ме безпокоиш в сънищата ми?

Виктор възобнови разходката си, сетне се спря и прокара върховете на пръстите си по гладката, дървена повърхност на арфата.

— Защото се интересувам изключително много от политиката на мороите. И бих искал да разбера кои са отговорни за убийството и каква е играта им.

Ухилих се самодоволно.

— Май те е яд, че този път за разнообразие някой друг, а не ти, дърпа конците. — Не говорех буквално.

Той отдръпна ръката си от струните на арфата и я отпусна покрай тялото си. Прикова острите си очи в мен, същите бледозелени очи като на Лиса.

— Остроумните ти забележки няма да те отведат до никъде. Имаш две възможности: или да ни позволиш да ти помогнем, или да откажеш.

— Ти си последната личност, от която бих поискала помощ. Не се нуждая от нея.

— Да. Изглежда нещата се развиват доста добре за теб, след като сега си издирван беглец и се намираш в компанията на мъж, когото още смятат за стригой. — Виктор замълча многозначително. — Разбира се, сигурен съм, че нямаш нищо против въпросната компания. Знаеш, че ако ви намеря, бих могъл да ви застрелям и да бъда приветстван и приет обратно като герой.

— Не залагай много на това. — В гърдите ми се надигна гняв, едновременно заради намека му, а и защото в миналото бе причинил големи неприятности на двама ни с Дмитрий. С огромно усилие на волята, изрекох с нисък, застрашителен глас: — Аз ще намеря теб. И вероятно няма да доживееш да стигнеш до затвора.

— Вече установихме, че убийството не е сред уменията ти. — Виктор се отпусна в едно от креслата и се настани удобно сред възглавничките. Робърт продължаваше да стои прав с онова застинало изражение на лицето. — Сега трябва да разберем защо някой ще иска да убие покойната кралица. Дразнещата й и надменна личност едва ли би била мотив, макар че сигурно е помогнала. Хората вършат подобни неща заради власт и за да подпомогнат осъществяването на целите си. От това, което чух, най-спорното последно действие на Татяна е онзи закон за възрастта — да, същият. Този, който те кара да ме гледаш толкова навъсено. Явно нейният убиец е бил против.

Изобщо не желаех да се съгласявам с Виктор. Не желаех да водя разумен разговор с него. Исках единствено да уловя някакъв знак къде се намира той в реалния свят, а след това исках да се опитам отново да ударя тази невидима стена. Щеше да си заслужава риска, ако можех поне малко да му навредя. Затова бях малко изненадана, когато се чух да казвам:

— Или, който го е направил, е искал да прокара нещо още по-лошо, много по-тежко за дампирите. Някои смятат, че декретът е твърде либерален.