Последна саможертва

— Ами възрастта й? — изтъкнах. — Принцесите и принцовете, които се кандидатират, винаги са стари. — Титлата принц или принцеса се полагаше на най-възрастния член на фамилията и по традиция съответно те се кандидатираха за крал или кралица. Семейството можеше да реши да номинира някой по-подходящ, но дори и тогава — доколкото знаех — винаги беше някой по-възрастен и опитен.

— Единственото условие за възрастта е кандидатът да е пълнолетен — отвърна Виктор. — Тя е на осемнадесет. Отговаря на изискването. Останалите фамилии имат по-големи възможности за избор, така че съвсем естествено е да изберат някой, който изглежда по-опитен. В случая с Драгомир? Е, в момента няма кой друг, нали? Освен това младите монарси не са прецедент. Има една много известна кралица, Александра, която не е била много по-възрастна от Василиса. Много обичана, забележителна. Статуята й се намира до входа на църквата.

Размърдах се неловко.

— Всъщност… хм, вече не е там. Взриви се.

Виктор се слиса. Очевидно беше чул за бягството ми, но не и всички подробности.

— Това не е важно — заявих припряно, чувствайки се виновна, че косвено съм отговорна за взривяването на статуята на прославената кралица. — Цялата тази идея да използваме Лиса, е абсурдна.

— Ти няма да си единствената, която мисли така — съгласи се Виктор. — Те ще спорят. Ще влязат в словесен двубой. Накрая законът ще надделее. Ще трябва да приемат кандидатурата й. Тя ще се яви на изпитите и вероятно ще ги вземе. После, когато дойде време за гласуване, според закона за тези процедури се изисква още един член на семейството, който да подкрепи вота.

Главата ми вече напълно се замая. Чувствах се умствено изтощена да слушам всички тези вратички в закона и юридически хватки.

— Я го кажи направо и на прост език — наредих му.

— Когато настъпи моментът за гласуване, тя няма да може да бъде избрана. Няма семейство, което да изпълни условията за реалните избори. С други думи, според закона тя може да се кандидатира и да вземе изпитите. Но никой няма да може да гласува за нея, защото тя няма семейство.

— Това е… идиотско.

— Съгласен съм. — Той замълча. Не мисля, че някой от нас двамата някога е очаквал да сме съгласни за нещо.

— Лиса ще се възпротиви на идеята. Тя никога не е искала да бъде кралица.

— Нищо ли не разбра от това, което ти казах? — възкликна Виктор раздразнено. — Тя няма да бъде кралица. Не може. Това е лошо написан закон за ситуация, която никой не е предвидил. Истинска бъркотия. Ще доведе до задънена улица изборите и ще ги забави толкова много, че ще разполагаме с нужното допълнително време, за да открием брата или сестрата на Василиса, както и кой е убил Татяна.

— Хей! Вече ти казах: тук няма „ние“. Аз няма да…

Виктор и Робърт се спогледаха.

— Уредете номинацията на Василиса — прекъсна ме Виктор. — Ще се свържем с теб много скоро, за да се уговорим къде ще се срещнем и да започнем търсенето на новия член на рода Драгомир…

— Това не е…

Събудих се.

Мигновената ми реакция беше да изругая, но сетне си спомних къде се намирам и запазих ругатните за себе си. Видях силуета на Дмитрий в ъгъла, застанал нащрек и бдителен. Не исках да разбере, че съм будна. Затворих очи и се нагласих по-удобно, като се надявах този път истинският сън да блокира братята Дашков и абсурдните им планове. Лиса да се кандидатира за кралица? Беше лудост. И все пак… не беше кой знае колко по-откачено от повечето неща, които бях направила.

Пропъдих тези мисли и позволих на тялото ми да се отпусне. Почувствах как започва да ме обгръща истинският сън. Наблягам на започва. Защото внезапно усетих как друг сън, сътворен от духа, се материализира около мен.

Очевидно се очертаваше доста оживена нощ.

Глава 11

Стегнах се в очакване отново да се появят братята Дашков с някой последен „съвет“. Вместо това видях…

— Ейдриън!

Изтичах през градината, в която се бях появила, и обвих ръце около него. Той ме прегърна силно и ме повдигна от земята.

— Малък дампир — промълви, след като отново ме пусна долу. Ръцете му останаха обвити около кръста ми. — Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше. — Не лъжех. Откачените събития от последните няколко дни напълно бяха преобърнали живота ми, затова да бъда с него — макар и само насън, — беше страхотно успокояващо. Повдигнах се на пръсти и го целунах, наслаждавайки се на краткия миг топлина и покой, когато устните ни се срещнаха.

— Добре ли си? — попита той, когато се отдръпнахме един от друг. — Не ми казват почти нищо за теб. Твоят старец ме уведоми, че си в безопасност и алхимиците ще го предупредят, ако нещо се оплеска.

Не си дадох труда да го осветля, че това навярно няма как да стане, имайки предвид, че Ейб не подозираше, че сме се впуснали в непредвидено приключение сред пущинаците с някакви горски вампири.

— Добре съм — уверих го. — Обаче ми е скучно. Заседнали сме в този затънтен град. Не вярвам някой да дойде да ни търси. Не мисля, че ще искат.

По красивото му лице се изписа облекчение и осъзнах колко много се е тревожил.