Последна саможертва

— Радвам се. Роуз, не можеш да си представиш какво е тук. Те не само разпитват всички предполагаеми замесени. Пазителите правят най-различни планове как да те открият и заловят. Непрекъснато се говори за „смъртоносна мисия“.

— Е, няма да ме намерят. Намирам се на усамотено място. Много усамотено.

— Иска ми се да можех да дойда с теб.

Все още изглеждаше загрижен и аз притиснах пръст към устните му.

— Не. Не го казвай. По-добре е да си там, където си сега, и е по-добре да не си забъркан с мен повече, отколкото вече си. Разпитваха ли те?

— Да, не научиха нищо полезно от мен. Алибито ми е почти желязно. Привикаха ме, когато отидох да намеря Михаил, защото ние говорихме с…

— Зная. С Джо.

Изненадата му не трая дълго.

— Малък дампир, шпионирала си.

— Трудно е да се сдържа.

— Знаеш ли, колкото и да ми харесва идеята някой винаги да знае кога съм в беда, все пак се радвам, че никой не е свързан с мен. Не съм сигурен, че ми се иска да надничат в главата ми.

— Не мисля, че някой би искал да наднича в главата ти. Не е лесно да се живее животът на Ейдриън Ивашков. — В очите му блеснаха развеселени искри, но бързо угаснаха, когато отново превключих на делова вълна. — Както и да е. Да, подслушах как Лиса… хм, разпита Джо. Работата е сериозна. Какво каза Михаил? Ако Джо е излъгал, това зачерква половината от доказателствата срещу мен. — И макар и само теоретично, също и алибито на Ейдриън.

— Ами, не е съвсем наполовина. Щеше да бъде по-добре, ако Джо беше казал, че си била в стаята си по време на убийството, вместо да си признае, че е ненадежден свидетел, който не си спомня нищо. Също така щеше да е по-добре, ако не бе направил признанията си под влияние на внушението на Лиса. Михаил не може да докладва за тях.

Въздъхнах. Тъй като постоянно се движех с морои, които владеят духа, вече бях започнала да смятам внушението за даденост. Лесно беше да забравя, че сред мороите това е табу, нещо, заради което сериозно можеш да загазиш. Всъщност Лиса не само щеше да загази, задето незаконно го е използвала. Можеше още да я обвинят, че просто е накарала Джо да каже това, което е искала. Всичко, което би изрекъл в моя защита, щеше да е подозрително. Никой нямаше да му повярва.

— Освен това — продължи Ейдриън с нещастно изражение, — ако казаното от Джо се разчуе, всички ще узнаят за действията на майка ми, плод на криворазбраната й любов към мен.

— Съжалявам — промълвих и обвих ръце около него. Той постоянно се оплакваше от родителите си, но наистина обичаше майка си. Зная, че за него беше трудно да узнае, че е подкупила свидетеля. Знаех също и че страдаше заради смъртта на Татяна. Явно напоследък все на страдащи мъже налитах. — Макар наистина да се радвам, че така те изчисти от евентуални подозрения.

— Постъпила е глупаво. Ако някой разбере, майка ми яко ще загази.

— В такъв случай какво каза Михаил?

— Смята да намери Джо и да го разпита насаме. Ще започне оттам. Засега не можем да направим кой знае какво с тази информация. Тя е полезна за нас… но не и за съда.

— Да — промърморих, като се опитах да потисна разочарованието си. — Предполагам, че е по-добре от нищо.

Ейдриън кимна, сетне пропъди мрачното си настроение по онзи свой нехаен начин. Без да ме пуска, отстъпи една крачка, погледна надолу към мен и се усмихна.

— Между другото, много хубава рокля.

Смяната на темата ме сепна, макар че досега вече би трябвало да съм свикнала с чудатостите му. Проследих погледа му и забелязах, че нося една моя стара черна рокля, доста секси, с която бях облечена, когато Виктор бе използвал магията на прелъстяването за Дмитрий и мен. Тъй като Ейдриън не ме беше облякъл за съня, явно моето подсъзнание е диктувало как да се появя. Бях донякъде шашната, че е избрало точно тази дреха.

— О… — Внезапно се почувствах засрамена, но не знаех защо. — В момента дрехите ми са доста скапани. Предполагам, че съм искала нещо готино.

— Е, стои ти добре. — Пръстите на Ейдриън се плъзнаха по презрамката. — Наистина добре.

Дори и в съня докосването на пръста му накара кожата ми да настръхне.

— Внимавай, Ивашков. Нямаме време за това.

— Ние спим. Какво друго бихме могли да правим?

Целувката му заглуши протестите ми. Отдадох й се. Едната му ръка се спусна отстрани по бедрото ми и приближи ръба на роклята. Беше ми нужна цялата психична енергия да убедя себе си, че ако вдигне роклята нагоре, едва ли ще е от полза за изчистване на името ми. Отдръпнах се неохотно.

— Ние ще открием кой е убил Татяна — заявих, опитвайки се да успокоя накъсаното си дишане.

— Няма „ние“ — възрази той, като отглас на собствените ми думи към Виктор. — Аз. И Лиса. И Кристиан. И останалите ни не толкова печени приятели. — Погали косата ми, сетне отново ме привлече по-близо и ме целуна леко по бузата. — Не се тревожи, малък дампир. Ти се пази. Просто стой там, където си.