Последна саможертва

Всички тези мисли се въртяха из главата ми, докато се хранехме и разговаряхме. Съхранителите все още имаха много въпроси за нас и Татяна. Единствената, която не участваше в разговора, беше Анджелина. Тя яде малко като Сидни и продължаваше да ме наблюдава със смръщено лице.

— Трябва да купим някои неща — рече Сидни рязко, като ме прекъсна по средата на една страховита история. Нямах нищо против, но слушателите ми изглеждаха разочаровани. — Къде се намира най-близкият град, където има кафене… или ресторант?

— Ами — замисли се Полет, — Рубисвил е на малко повече от час в северна посока. Но тук имаме много храна.

— Не става дума за храна — побързах да уточня. — Вашата беше страхотна. — Погледнах към Сидни. — Един час не е толкова зле, нали?

Тя кимна, сетне погледна нерешително към Реймънд.

— Има ли някакъв начин… може ли да вземем кола назаем? Аз ще… — Следващите думи определено й причиняваха болка. — Ще оставя ключовете на моята, докато се върнем.

Той повдигна вежди.

— Твоята кола е много хубава.

Сидни сви рамене.

— Колкото по-малко я караме наоколо, толкова по-добре.

Реймънд ни каза, че можем да вземем пикапа му и че „вероятно“ няма да използва хондата на Сидни. Сидни му благодари със скована усмивка, но знаех, че в главата й танцуваха ужасяващи картини на ухилени вампири, носещи се с колата й.

Потеглихме скоро след това, тъй като искахме да се върнем преди залез слънце. Навън беше доста оживено и членовете на комуната щъкаха наоколо, заети с ежедневните си занимания. Трупа деца бе насядала около един дампир, който им четеше книга, което ме накара да се зачудя какво ли бе обучението тук.

Докато минавахме, всички Съхранители зарязаха това, което вършеха, за да ни зяпат любопитно, а някои открито ни се усмихваха. От време на време отвръщах на усмивките им, но през повечето време гледах право напред. Джошуа, който ни придружаваше до „паркинга“, закрачи редом с мен, когато стигнахме до тясната пътека.

— Надявам се, че няма да отсъстваш дълго — рече. — Бих искал още да си поговорим.

— Разбира се — кимнах. — Би било забавно.

Той засия и галантно бутна настрани един дълъг клон, надвесен над пътеката.

— Може да ти покажа пещерата си.

— Твоята… почакай. Какво? Не живееш ли с баща си?

— Засега. Но си устройвам собствено жилище. — В гласа му прозвуча гордост. — Разбира се, не е толкова голямо като неговото, но е добро начало. Мястото вече е почти изчистено.

— Това наистина е, хм, страхотно. Непременно ще ми я покажеш, когато се върнем. — Думите излязоха лесно от устата ми, но се замислих над факта, че къщата на Реймънд явно минава за „голяма“.

С Джошуа се разделихме, когато стигнахме до колата на Реймънд — голям червен пикап с една седалка, която едва щеше да побере и трима ни. Като се имаше предвид, че Съхранителите не напускаха често горите, беше странно, че пикапът изглеждаше, сякаш е навъртял доста километри. А може би просто дълго време не е бил използван.

— Не бива да го подвеждаш така — рече Дмитрий.

Пътувахме вече десетина минути. Изненадващо, но Сидни му бе позволила да шофира. Предположих, че една мъжка кола като пикапа изисква и мъж шофьор.

След като потеглихме, мислите ми отново се бяха съсредоточили върху предстоящата ни задача: да открием другия Драгомир.

— А?

— Джошуа. Флиртуваш с него.

— Не е вярно! Ние просто си говорим.

— Не си ли гадже на Ейдриън?

— Да! — възкликнах и изгледах кръвнишки Дмитрий. Очите му бяха приковани в пътя. — И тъкмо заради това не съм флиртувала. Как можа да си измислиш подобно нещо? Джошуа дори не ме харесва по този начин.

— Всъщност — обади се Сидни, която се бе настанила помежду ни — харесва те.

Обърнах се изумено към нея.

— Откъде знаеш? Да не би да ти е дал бележка по време на час или нещо подобно?

Тя завъртя очи.

— Не. Но вие двамата с Дмитрий сте истински богове за обитателите на лагера.

— Ние сме външни — напомних й. — Опетнени.

— Не. Единият е ренегат стригой, а другият — убиец на кралица. Въпреки че ни посрещнаха с южняшко очарование и гостоприемство, онези хора могат да бъдат истински диваци. Гледат с възхищение всеки, който умее да се бие. И като се има предвид колко хилави са повечето от тях, вие двамата сте… ами… най-горещите парчета, които са се появявали тук от доста време.

— А ти не си ли горещо парче? — поинтересувах се.

— Това е без значение — заяви тя, но се изчерви от думите ми. — Алхимиците не ги интересуват. Ние не се бием. Те ни мислят за слабаци.

Припомних си възторжените лица и трябваше да призная, че голяма част от тях бяха загрубели и уморени. Но не всички.

— Семейството на Реймънд изглежда добре — изтъкнах. Чух как Дмитрий изсумтя. Несъмнено бе приел думите ми като доказателство, че се свалям с Джошуа.

— Да — съгласи се Сидни. — Защото те навярно са най-важната фамилия тук. Хранят се по-добре и сигурно не работят толкова много под палещото слънце. Такива неща имат значение за външността.