Последна саможертва

— Ти нямаш нужда от мен, за да поумнееш, Роуз. Справяш се отлично и сама. Да, отчасти и заради това. Навярно биха ме приели обратно, но съществува риск това да не стане. След като… след като бях стригой… — Заекна леко, докато изговаряше думите. — Започнах да гледам на живота по нов начин. Отне ми известно време. И все още не съм се отърсил от старите представи. Говорим, че трябва да се съсредоточим върху настоящето, не върху бъдещето, но миналото е това, което ме преследва. Лица. Кошмари. Но колкото повече се отдалечавам от този свят на смърт, с толкова по-голямо желание искам да прегърна живота. Мириса на тези книги, уханието на парфюма ти. Начина, по който светлината струи през прозореца. Дори вкуса на закуската в дома на Съхранителите.

— Ето че си станал поет.

— Не, просто започнах да осъзнавам истината. Уважавам закона и правилата, по които се ръководи нашето общество, но няма начин да рискувам да погубя живота си затворен в някоя килия, точно когато отново съм го открил. И аз исках да избягам. Заради това ти помагам. Заради това и…

— Какво? — Вгледах се напрегнато в него. Отчаяно ми се искаше да не бе такъв майстор в прикриването на чувствата. Познавах го добре, разбирах го. Но той все още умееше да крие някои неща от мен.

Дмитрий се надигна и седна, като избягваше погледа ми.

— Няма значение. Да се връщаме при Сидни и да видим дали не е открила нещо… макар че, колкото и да ми е неприятно да го кажа, мисля, че не е много вероятно.

— Зная. — Изправих се с него, като не спирах да се чудя какво още щеше да каже. — Тя навярно вече се е отказала и сега играе някоя игра на компютъра.

Запътихме се обратно към кафенето, като спряхме за кратко в сладкарницата за сладолед. Да го ядем, докато вървим, си беше истинско предизвикателство. Слънцето наближаваше хоризонта, багрейки всичко наоколо в оранжево и червено, но горещината не бе намаляла. Радвай се на живота, Роуз, казах си аз. Цветовете. Вкуса на шоколада. Разбира се, винаги съм обичала шоколад. Не беше нужно животът ми да е в опасност, за да се насладя на един десерт.

Пристигнахме в кафенето и заварихме Сидни, надвесена над лаптопа. До лакътя й имаше чиния с едва наченат сладкиш и чаша с навярно четвъртото й кафе. Плъзнахме се на столовете до нея.

— Как… хей! Ама ти наистина си играеш! — Опитах се да се вгледам по-отблизо в екрана, но тя го завъртя на другата страна. — Предполагаше се, че трябва да намериш връзка с любовницата на Ерик.

— Вече я намерих — отвърна тя нехайно.

Двамата с Дмитрий си разменихме смаяни погледи.

— Но не зная доколко би могла да бъде от полза.

— Всичко може да е от полза — обявих. — Какво си открила?

— След като се опитах да проследя всички онези банкови сметки и транзакции — и ако може да вметна, изобщо не беше забавно, — накрая се добрах до интересна информация. Банковата сметка, с която разполагаме сега, е нова. Била е прехвърлена от друга банка преди пет години. Старата сметка е е неизвестен титуляр, но има посочен следващ титуляр, в случай че се случи нещо е настоящия.

Едва можех да дишам. Финансовите операции бяха пълна мъгла за мен, но ето че се бяхме добрали до нещо солидно.

— Знаем ли името?

Сидни кимна.

— Соня Карп.

Глава 12

Двамата с Дмитрий замръзнахме, поразени от шока, предизвикан от това име. Сидни, която местеше поглед от единия към другия, се усмихна сухо.

— Да разбирам ли, че познавате лицето?

— Разбира се! — възкликнах. — Тя е моя учителка. Полудя и стана стригой.

Сидни кимна.

— Зная.

Очите ми се разшириха.

— Тя не е… тя не е тази, която е имала връзка с бащата на Лиса, нали? — О, мили Боже! Това беше един от най-неочакваните завои, който правеше влакчето на ужасите, в каквото се бе превърнал животът ми. Дори още не можех да осъзная напълно последиците.

— Едва ли — поклати глава Сидни. — Сметката е открита няколко години преди тя да бъде добавена като бенефициент — което е станало точно когато е навършила осемнадесет. Така че, ако се предположи, че сметката е открита, когато бебето е било родено, по онова време тя е била твърде млада. Соня навярно е роднина.

Първоначалното ми изумление се превръщаше във възбуда. Виждах, че и Дмитрий изпитва същото.

— Вие трябва да имате архив за семейството й — каза той. — Или ако не, някои морой със сигурност имат. Кои са близките й? Кой би я посочил? Тя има ли сестра?

Сидни поклати глава.

— Не. Макар че това би бил очевидният избор. За нещастие, тя има роднини — при това ужасно много. И двамата й родители произхождат от многобройни фамилии, така че тя има доста братовчеди. Дори някои от лелите й са на подходящата възраст.

— Можем да ги проверим, нали? — включих се и аз. Цялата треперех от обзелото ме вълнение. Честно, не очаквах толкова много информация. Е, всъщност не беше кой знае какво, но пак беше нещо. Ако Соня Карп е била роднина на любовницата на Ерик, трябваше да има някаква връзка, която бихме могли да проследим.