Последна саможертва

— Те са доста — сви рамене Сидни. — Искам да кажа, да, бихме могли. Ще отнеме известно време да се проучи животът на някого, а дори и тогава — особено ако всичко е добре покрито — ще ни е доста трудно да разберем дали някоя от роднините й е жената, която търсим. Или дори дали някоя от тях знае коя е тя.

Когато заговори, гласът на Дмитрий беше нисък и замислен.

— Една личност знае кой е неизвестният титуляр.

Двете със Сидни го погледнахме очаквателно.

— Соня Карп — отвърна той.

Вдигнах отчаяно ръце.

— Да, но не можем да говорим с нея. Тя е изгубена кауза. Михаил Танър я е търсил цяла година, но така и не я е открил. А щом той не е успял, ние едва ли бихме могли.

Дмитрий се извърна от мен и се втренчи през прозореца. Кафявите му очи бяха пълни с тъга, а мислите му далеч от нас. Не разбирах напълно какво става, но онзи умиротворяващ момент в библиотеката — когато Дмитрий се усмихваше и споделяше мечтите си за един нормален живот — беше изчезнал. И не само моментът. Онзи Дмитрий също бе изчезнал. Той отново беше безмилостният пазител, понесъл на плещите си цялото бреме на света. Накрая въздъхна и се извърна към мен.

— Защото Михаил не е имал нужните връзки.

— Михаил беше нейно гадже — изтъкнах. — Той е имал повече връзки от когото и да било друг.

Дмитрий не каза нищо. Вместо това отново стана замислен и тъжен. Усещах, че в душата му цари смут, че води някаква вътрешна борба. Най-после явно взе решение.

— Телефонът ти има ли обхват тук? — попита той Сидни.

Тя кимна, бръкна в чантата си и му го подаде. Дмитрий го претегли в ръката си за миг, взираше се в него, сякаш му причиняваше болка само да го докосва. Накрая, след още една въздишка, се изправи и запъти към вратата. Със Сидни се спогледахме въпросително, сетне го последвахме. Тя се забави колкото да хвърли някакви пари на масата и да грабне лаптопа си. Аз се появих навън тъкмо когато Дмитрий привършваше с набирането на номера и поднасяше телефона към ухото си. Сидни се присъедини към нас и миг по-късно този, на когото Дмитрий се обаждаше, отговори.

— Борис? — попита Дмитрий.

Това беше всичко, което разбрах, защото последвалото бе изречено на забързан руски. Докато говореше, ме обзе странно усещане. Бях смутена заради езика, в недоумение пак заради езика… но имаше и нещо повече. Бях се вледенила. Пулсът ми препускаше ужасено. Този глас… познавах този глас. Това беше неговият глас и в същото време не беше. Това беше гласът от кошмарите ми, глас на студенина и жестокост.

Дмитрий играеше стригой.

Е, „играе“ беше доста меко казано. Преструвам беше по-точно. Каквото и да беше, беше дяволски убедително.

До мен Сидни се намръщи, но не мисля, че изпитваше същото като мен. Тя никога не го бе познавала като стригой. Не я преследваха онези ужасяващи спомени. Промяната в поведението му бе очевидна, но когато погледнах лицето й, видях, че се е съсредоточила в разговора. Бях забравила, че знае руски.

— Какво казва той? — прошепнах.

Тя се намръщи още повече, или заради разговора, или заради намесата ми, която я разсейваше.

— Той… звучи, сякаш говори с някого, с когото не се е чувал от известно време. Дмитрий го обвинява, че се е отпуснал, докато него го е нямало. — Тя замълча, погълната от разговора. По едно време гласът на Дмитрий се извиси и двете със Сидни трепнахме. Погледнах я въпросително. — Той е бесен, защото се оспорва властта му. Не мога да кажа със сигурност, но сега… струва ми се, че онзи отсреща се подмазва.

Исках да зная всяка дума, но за нея сигурно беше трудно да слуша и в същото време да ми превежда. Гласът на Дмитрий отново се върна до обичайната височина — въпреки че все още звучеше с онази смразяваща кръвта интонация — и сред потока от думи различих „Соня Карп“ и „Монтана“.

— Той пита за госпожа Карп… Соня? — промърморих. Тя отдавна вече не беше моя учителка. Сега можех да я наричам Соня.

— Да — кимна Сидни, приковала поглед в Дмитрий. — Той пита… ъ-ъ, казва на този, с когото разговаря, да се свърже с някой друг и да разбере дали той не може да открие Соня. Този… — Тя замълча и отново се заслуша. — Изглежда този познава доста хора в областта, където за последно тя е била видяна.

Знаех, че „хора“ в случая означава стригои. Дмитрий се бе издигнал бързо в техните редици, налагайки волята и властта си над останалите. Повечето стригои действаха по единично, рядко работеха на групи, но дори и единаците се подчиняваха на по-страховитите и властни стригои. Дмитрий си бе създал връзки, както бе казал преди малко. Дори някой стригой да беше чул за трансформацията му — и да бе повярвал на слуха, — нямаше да може толкова бързо да разпространи новината, не и при тяхната липса на организация. Заради това Дмитрий трябваше да използва заобиколни пътища, за да открие източници, които познават други източници, които биха могли да знаят нещо за местонахождението на Соня.

Дмитрий отново заговори по-високо и по-гневно, гласът му стана — ако изобщо беше възможно — още по-зловещ. Внезапно се почувствах като уловена в капан и дори Сидни изглеждаше изплашена. Тя преглътна.