Последна саможертва

Вече почти се бе смрачило. Той се спря, за да запали една факла, а след това го последвах вътре. Отначало трябваше да вървим наведени, но колкото по-навътре навлизахме в пещерата, толкова таванът ставаше по-висок и накрая проходът премина в широко, кръгло пространство. Подът представляваше утъпкана корава земя, а каменните стени бяха груби и назъбени. Това беше естествена пещера, но забелязах, че са положили усилия да се облагороди. Подът беше почистен и подравнен, а в ъгъла видях струпани камъни и скали — явно бяха събрани там, за да се разчисти мястото. Имаше и мебели: тесен дървен стол и матрак, който, според мен, едва можеше да побере и един човек.

— Сигурно мислиш, че мястото е малко — предположи Джошуа.

Истина беше, но всъщност беше по-голямо от стаята ми в общежитието в „Свети Владимир“.

— Ами… да, но искам да кажа, ти на колко си години?

— Осемнадесет.

— Колкото мен — заключих. Това изглежда го направи много щастлив. — Да си имаш собствена пещера на осемнадесет години, си е направо жестоко. — Щеше да бъде още по-жестоко, ако имаше ток, интернет и течаща вода, но нямаше нужда да се впускам в подробности.

Сините му очи направо засияха. Не можех да не забележа колко чудесно контрастират със загорялата му кожа. Побързах да пропъдя мисълта. Не бях тук, за да си търся гадже. Но очевидно май само аз смятах така. Джошуа внезапно пристъпи напред.

— Можеш да останеш, ако искаш — рече. — Другите Опетнени никога няма да те намерят тук. Можем да се оженим, а после, когато имаме деца, бихме могли да си построим таван като в дома на родителите ми и…

Думата оженим ме изстреля към изхода с такава скорост, все едно ме нападаха стригои. Бях шашната и паникьосана. Само че преди техните атаки обикновено бивах предупредена.

— Леле, леле, по-кротко. — Не. Наистина не бях предусетила това предложение. — Та ние току-що се запознахме!

Слава Богу, той не приближи.

— Зная, но понякога става така.

— Как, да се женят хора, които едва се познават? — попитах изумено.

— Да. През цялото време се случва. И сериозно, дори и за това кратко време вече зная, че те харесвам. Ти си невероятна. Красива си и очевидно си добър боец. А начинът, по който се държиш… — Поклати глава, а върху лицето му се изписа благоговение. — Никога не съм виждал нещо подобно.

Щеше ми се да не беше толкова готин и мил. Много по-лесно е да се справиш с любовните признания на някой неприятен тип, отколкото на такъв, който ти харесва. Спомних си думите на Сидни, че ние сме най-горещите парчета, появявали се тук. Май бяхме по-скоро изгарящи.

— Джошуа, аз наистина те харесвам, но — додадох припряно, като видях как лицето му светва от надежда — още съм твърде млада, за да се омъжвам.

Ухажорът ми се намръщи.

— Не каза ли, че си на осемнадесет?

Добре. Възрастта очевидно не беше убедителен аргумент тук. В родния град на Дмитрий бях видяла и по-млади от мен да имат деца. А на места като това нищо чудно да правеха детски сватби. Опитах друг подход.

— Аз дори не зная дали искам да се омъжвам.

Откровението ми не го впечатли. Той кимна с разбиране.

— Много умно. Бихме могли първо да поживеем заедно, да видим как ще се разбираме. — Сериозното му изражение се замени от усмивка. — Но аз съм много сговорчив и отстъпчив. Ще те оставям да печелиш всеки спор.

Не можах да се сдържа и се разсмях.

— Добре, в такъв случай печеля този и ти казвам, че не съм готова за… всичко това. Освен това, вече имам връзка с някого.

— Дмитрий?

— Не. Друго момче. Той е в кралския двор на Опетнените. — Не можех да повярвам, че го казвам.

Джошуа се намръщи.

— А той защо не е тук с теб, за да те защитава?

— Защото… той не е такъв. А и аз мога да се грижа за себе си. — Никога не ми се е нравило предположението, че се нуждая от спасител. — И виж, дори и него да го нямаше в картинката, и без това много скоро ще си тръгна. Между нас никога не би могло да се получи.

— Разбирам. — Джошуа изглеждаше разочарован, но ми се стори, че прие отхвърлянето доста добре. — Може би, когато решиш всичките си проблеми, ще се върнеш.

Понечих да му кажа да не ме чака и че би трябвало да се ожени за някоя друга (колкото и абсурдно да звучеше това наставление на неговата възраст), но тогава осъзнах, че беше безсмислено. Във фантазиите си Джошуа можеше да се ожени за друго момиче, а по-късно да ме добави към харема си, като Сара и Полет. Затова казах просто:

— Може би. — Докато се чудех отчаяно как да сменя темата, погледът ми попадна върху облегалката на стола, по която бе издълбано нещо като сложна плетеница от листа.

— Това наистина е много готино.

— Благодаря — промълви той и отиде до стола. За мое облекчение, повече не се върна на предишния въпрос. Прокара с любов ръка върху изкусно издяланото дърво. — Аз го направих.

— Наистина ли? — попитах с искрена изненада. — Това… това е изумително.