Последна саможертва

— Не — призна тя, — но не съм изненадана. Казах ти, че са диваци. Решават голяма част от ежедневните си проблеми с битки като тази.

— Това е глупаво — промърморих, като хич не ми пукаше, че хленча. Докоснах главата си. Искаше ми се да имам огледало, за да видя доколко са големи пораженията от фризьорската намеса на Анджелина. — Макар че… тя не беше чак толкова зле. Не беше тренирана, но си я биваше. Всички ли са толкова корави? И мороите, и човеците?

— Така мисля.

Замислих се над казаното. Бях ядосана и засрамена от случилото се, но трябваше да призная, че Съхранителите внезапно ми се сториха много по-интересни. Каква ирония, че толкова изостанала група притежава достатъчно проницателност, за да се обучи да се бие, без значение от расата. А междувременно представителите на моята собствена „просветена“ общност все още отказват да се обучат как да се отбраняват.

— Ето защо стригоите не ги нападат — промърморих. Дори не осъзнах какво съм казала, докато не видях, че усмивката на Дмитрий изчезна. Втренчи се мрачно през прозореца.

— Трябва да се чуя отново с Борис и да видя какво е открил. — Извърна се към Сидни. — Няма да отнеме много време. Не е нужно всички да отиваме. Може ли да взема колата ти, след като няма да ходя надалеч?

Тя сви рамене и се протегна за ключовете. По-рано бяхме открили, че телефонът на Сидни има обхват на около десетина минути път извън селото. Той беше прав. Нямаше нужда всички да отиваме за едно бързо телефонно обаждане. След моя двубой двете със Сидни бяхме в безопасност. Никой не би се закачал сега с мен. При все това… не ми се нравеше мисълта, че Дмитрий се изправя сам срещу миналото си като стригой.

— Все пак не е зле да отидеш с него — заявих на Сидни, докато трескаво мислех. — Трябва да проверя Лиса. — Не беше изцяло лъжа. Това, което приятелите ми бяха узнали от Джо, все още ми тежеше. — Обикновено през това време мога да следя какво става около мен, но може би ще е по-добре, ако не си тук. Особено в случай, че се появят алхимици.

Логиката ми куцаше, макар че колегите й все още бяха повод за тревога.

— Съмнявам се, че ще дойдат, докато е тъмно — отбеляза Сидни, — но не ми се ще да съм наоколо, когато просто се взираш в пространството. — Не го призна, а и аз не казах нищо, но подозирах, че не иска някой друг да кара колата й.

Дмитрий смяташе, че отиването й с него е ненужно, и го заяви, но очевидно не се чувстваше в правото си да й нарежда, както правеше с мен. И така двамата потеглиха и ме оставиха сама в стаята. Наблюдавах ги замислено, докато излизаха. Независимо колко дразнещо беше подигравателното му отношение от преди малко, аз се тревожех за него. Бях видяла ефекта от последния му разговор и ми се искаше да съм с него, за да го утеша. Но имах чувството, че той не би го позволил, така че съгласието му Сидни да го придружи си беше малка победа.

След като тръгнаха, реших да проверя какво става с Лиса. Бях го използвала по-скоро като извинение, но честно казано, това беше по-добро от алтернативата — да изляза навън и да се включа в общото веселие. Не желаех да чувам повече поздравления, а очевидно на Джошуа му стигаше едно „може би“ и да приема гривната, за да реши, че сме обвързани за цял живот. Все още го смятах за убийствено сладък, но не можех да понеса обожанието, с което ме зяпаше.

И така, настаних се с кръстосани крака върху леглото на Анджелина и се отворих за връзката и чувствата на Лиса. Тя вървеше по коридора на сграда, която отначало не познах. Миг по-късно се ориентирах. Това беше сградата в кралския двор, в която се намираше големият спа център, както и убежището на Ронда, циганката. Стори ми се странно, че Лиса е решила да отиде при ясновидка, за да й гадае бъдещето, но след като зърнах придружителите й, разбрах, че става дума за нещо друго.

Обичайните заподозрени бяха с нея. Ейдриън и Кристиан. Сърцето ми подскочи, като видях отново Ейдриън — особено след инцидента с Джошуа. Последният ми сън, създаден от магията на духа, беше твърде кратък.

Докато вървяха, Кристиан държеше ръката на Лиса. Топлата му длан й вдъхваше спокойствие и сигурност. Той изглеждаше уверен и решителен, макар че устните му бяха изкривени в обичайната му саркастична полуусмивка. Лиса бе тази, която се чувстваше нервна и очевидно се подготвяше за нещо. Усещах, че се бои от това, което й предстои, макар да го смяташе за необходимо.

— Тук ли? — попита и спря пред една врата.

— Така мисля — отвърна Кристиан. — Рецепционистката каза, че е червената врата.

Лиса се поколеба само за миг, сетне почука. Нищо. Или в стаята нямаше никой, или не искаха да й отворят. Тя вдигна отново ръка и вратата се отвори. На прага стоеше Амброуз, зашеметяващ както винаги, дори по джинси и обикновена синя тениска. Дрехите прилепваха по тялото му, подчертавайки всеки мускул. Изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от корицата на „Джентълменс Куотърли“.

— Здравей — рече той, искрено изненадан.

— Здравей — отвърна Лиса. — Чудехме се дали може да поговорим с теб?

Амброуз наклони леко глава към стаята.

— В момента съм малко зает.