Последна саможертва

— Дмитрий казва на този тип, че ако не получи отговорите до утре вечер, ще го открие, ще го разкъса на две и… — Сидни не си даде труд да довърши. Очите й се бяха разширили. — Използвай въображението си. Ужасяващо е. — В този миг реших, че съм доволна, задето не чувам разговора на английски.

Когато Дмитрий приключи с разговора и върна телефона на Сидни, злобната маска изчезна от лицето му. Той отново беше моят Дмитрий, Дмитрий дампирът. От него струяха вълни на униние и отчаяние. Облегна се сломено на стената и се втренчи в небето. Знаех какво прави. Опитваше се да се успокои, да овладее емоциите, които бушуваха в душата му. Току-що бе направил нещо, което навярно би ни дало следите, от които се нуждаехме… но бе заплатил жестока цена. Пръстите ми потръпнаха нервно. Исках да го прегърна успокояващо или поне да го потупам по рамото, за да знае, че не е сам. Но се въздържах. Предположих, че няма да му се понрави.

Накрая той се извърна към нас. Беше успял да се овладее — поне външно.

— Изпратих да разпитат за нея — рече уморено. — Може обаче нищо да не постигнем. Стригоите нямат навика да поддържат база данни. Но понякога се държат един друг под око, като предпазна мярка за собствена защита. Скоро ще разберем дали ще изскочи нещо конкретно.

— Аз… леле. Благодаря ти — смутолевих. Знаех, че не са му нужни благодарности, но за мен беше важно.

Той кимна.

— Трябва да се връщаме при Съхранителите… освен ако не мислите, че е по-безопасно да останем тук?

— Предпочитам да стоя по-надалеч от цивилизацията — заяви Сидни и пристъпи към пикапа. — Освен това си искам ключовете от моята кола.

Обратният път продължи с десетина минути повече. Настроението на Дмитрий изпълваше кабината и почти ни задушаваше с отчаянието си. Дори Сидни го усещаше. Тя отново го остави да шофира, макар че не можах да преценя дали е хубаво, или лошо. Дали това щеше да отвлече мислите му от терзанията за миналото му като стригой? Или мъката му ще разсее вниманието му от пътя и ще се озовем в някоя канавка?

За щастие се прибрахме без произшествия. Двама от Съхранителите ни чакаха на паркинга — жена морой и мъж от човешката раса. И двамата изглеждаха доста застрашително. Подобна гледка не спираше да ме изумява: представители на двете раси, готови за битка. Зачудих се дали тези двамата са двойка.

Когато се озовахме отново в лагера, заварихме в средата огромният огън да бумти, а около него бяха насядали обитателите му — някои се хранеха, а други просто си приказваха. По време на закуската бях научила, че огънят беше нещо като място за срещи и общуване, но доста от семействата предпочитаха да си стоят в жилищата.

Ние се върнахме в къщата на Реймънд, но там бяха само Сара и Джошуа. Тя миеше чинии, а той се въртеше неспокойно на един стол. Когато ме видя да прекрачвам прага, веднага скочи и лицето му отново грейна в сияйна усмивка.

— Роуз! Ти се върна. Бяхме започнали да се тревожим… искам да кажа, не че нещо ви се е случило — не и с вашите умения, — но може би просто сте решили да си тръгнете.

— Не и без колата — промърмори Сидни, като остави ключовете на пикапа върху масата. Ключовете на нейната кола лежаха там и когато ги грабна, по лицето й се разля облекчение.

Сара ни предложи остатъците от обяда, но ние отказахме, тъй като се бяхме натъпкали със снакс от магазина на бензиностанцията в Рубисвил.

— Е — поде тя, — щом като няма да ядете, може би ще се присъедините към останалите край огъня. Джес Макхейл може да пее тази вечер, ако я напият достатъчно, но пияна или трезва, тази жена има най-прекрасния глас, който някога съм чувала.

За миг срещнах погледите на Сидни и Дмитрий. Признавам, че бях малко любопитна да видя как тези диваци купонясват, макар че лунната светлина и кънтри песните не са сред най-любимите ми забавления. Лицето на Дмитрий все още бе запазило онзи измъчен израз след телефонния разговор.

Подозирах, че би предпочел да се усамоти в нашата стая, но когато Сидни каза, че с удоволствие ще отиде при огъня, той заяви машинално:

— Аз също.

Тутакси ми стана ясно какво прави. Дните му като стригой го измъчваха. Разговорът със стригоя също бе мъчение. И може би — не, със сигурност — искаше да се скрие някъде и да се опита да пропъди спомените, но той си оставаше Дмитрий. Дмитрий защитаваше онези, които се нуждаеха от закрила, и макар че слушането на лагерни песни не беше застрашаващо живота занимание, все пак си оставаше донякъде опасна ситуация за градска персона като Сидни. А това той не можеше да позволи. Пък и Сидни щеше да се чувства в по-голяма безопасност, когато и двамата бяхме наблизо.

Отворих уста, за да кажа, че и аз ще се присъединя към компанията, когато Джошуа ме изпревари.

— Още ли искаш да видиш пещерата ми? Навън не се е стъмнило напълно. Така ще можеш да я разгледаш по-добре, отколкото на светлината на факлата.