Последна саможертва

— Няма начин, другарю — възразих решително. — Зная, че книгите са пътуване на въображението, но не мисля, че днес съм настроена за това.

— Просто я вземи — настоя той. — Затвори очи и отгърни наслуки някоя страница.

Струваше ми се глупаво, като се има предвид какво се случваше в живота ни, но изражението на лицето му показваше, че говори сериозно. За да му доставя удоволствие, затворих очи, избрах една страница някъде в средата и отворих книгата.

— Мичъл, Южна Дакота? — възкликнах високо, но си спомних, че се намирам в библиотека, и снижих глас. — От всички места на света, точно това е сред първите сто?

Той отново се усмихваше. Бях забравила колко ми липсваше усмивката му.

— Чети.

— Разположен на деветдесет минути отвъд Сиукс Фолс, Мичъл е домът на Корн Палъс. — Погледнах го слисано. — Корн Палъс?

Дмитрий се приближи до мен и се наведе, за да погледне снимките.

— Мислех, че е направен от царевични люспи — отбеляза. На снимката се виждаше нещо, което напомняше на сграда от Близкия изток — или дори Русия, — с кули и куполи, приличащи на луковица.

— Аз също. Бих го посетила — додадох неохотно. — Обзалагам се, че там има страхотни тениски.

— И — рече Дмитрий с лукави искри в очите — се обзалагам, че никакви пазители няма да ни търсят там.

Не си дадох труд да сподавя смеха си, като си представих как живеем като бегълци в Корн Палъс през остатъка от живота си. Веселието ми ни спечели недоволен поглед от библиотекарката и ние притихнахме. Сега беше ред на Дмитрий. Сао Паоло, Бразилия. После отново бях аз: Хонолулу. Прелиствахме книгата отпред назад и обратно и не след дълго се озовахме легнали един до друг на пода, споделяйки смесените си реакции, докато продължавахме „световното турне на въображението“. Ръцете и краката ни едва се докосваха.

Ако някой ми беше казал преди четиридесет и осем часа, че ще лежа на пода в библиотеката с Дмитрий и ще чета пътеводител, щях да му заявя, че е луд. Още по-шантаво беше, че осъзнах, че правя нещо обикновено и нормално с него. Откакто се бяхме запознали, животът и на двама ни беше изпълнен само с тайни и опасности. И наистина те все още бяха основното в него. Но през тези спокойни два часа времето сякаш бе спряло своя ход. Помежду ни цареше хармония и разбирателство. Бяхме приятели.

— Флоренция, Италия — прочетох. Снимки на натруфени църкви и галерии изпълваха страницата. — Сидни мечтае да отиде там. Всъщност иска да учи там. Ако Ейб може да го уреди, мисля, че ще му служи до гроб.

— Тя и сега е доста послушна — отбеляза Дмитрий. — Не я познавам добре, но съм сигурен, че Ейб я държи с нещо.

— Измъкна я от Русия и уреди да се върне обратно в Щатите.

Той поклати глава.

— Трябва да е нещо повече от това. Алхимиците са лоялни към правилата на обществото им. Те не ни харесват. Тя го прикрива — те са обучени на това, — но всяка минута със Съхранителите е мъчение за нея. Трябва да има много сериозна причина, за да ни помага и да предава началниците си. Явно му е много задължена. — Двамата се умълчахме за миг, питайки се каква ли мистериозна услуга й бе направил баща ми. — Макар че това не е важно. Тя ни помага и само това има значение… и вероятно трябва да се връщаме при нея.

Знаех, че е прав, но не ми се искаше да тръгвам. Предпочитах да останем тук, сред това илюзорно спокойствие и безопасност, където можех да си представям, че някой ден ще видя Партенона или дори Корн Палъс. Подадох му книгата.

— Само още веднъж.

Той отвори наслуки. Усмивката му помръкна.

— Санкт Петербург.

В гърдите ми се надигна странна смесица от емоции. Носталгия — защото градът беше красив. Тъга — защото пребиваването ми бе помрачено от ужасната задача, заради която бях отишла там.

Дмитрий се взира дълго в страницата със замислено изражение. Помислих си, че въпреки оживлението му от преди малко, той навярно изпитваше същото, което аз към Монтана: нашите стари любими места сега бяха забранени за нас.

Смушках го нежно.

— Хей, радвай се на това, което имаш, и на мястото, където си! Не мисли за мястото, където не си.

Той затвори неохотно книгата и отклони поглед от нея.

— Как поумня толкова — подразни ме.

— Имах добър учител. — Усмихнахме се един на друг. Хрумна ми нещо. През цялото това време си мислех, че той ми помага в бягството заради заповедите на Лиса. Може би имаше нещо повече. — Заради това ли избяга с мен? — попитах. — За да видиш колкото се може повече от света?

Изненадата му не трая дълго.