Последна саможертва

— Знам — съгласи се тя мрачно. — И аз мислих за това.

Брилянтният ни заговор бе прекъснат от почукване на вратата. Без да дочака отговор, Сара промуши глава в стаята и се усмихна.

— О, добре. Всички сте будни. Приготвяме закуска, ако искате, можете да се присъедините към нас.

През вратата нахлу уханието на нещо, което приличаше на нормална закуска: бекон, яйца… Хлябът бе заситил глада ми през нощта, но вече бях готова за истинска храна и изпълнена с желанието да разбера какво може да ни предложи семейството на Реймънд.

В главната част на къщата кипеше оживена дейност. Реймънд готвеше нещо край огнището, а Полет бе седнала край дългата маса. Върху нея вече се мъдреше голяма чиния с идеални, обикновени наглед бъркани яйца и филии от вчерашния хляб. Реймънд се изправи от огнището. Държеше метална поставка, върху която вдигаше пара купчина хрупкав бекон. Когато ни видя, брадатото му лице грейна в широка усмивка. Колкото повече изучавах тези Съхранители, толкова повече нови неща забелязвах. Те не правеха никакво усилие да скрият острите си кучешки зъби. От детството си мороите, сред които съм отраснала, се учат да се усмихват и говорят така, че удължените им кучешки зъби почти да не се забелязват, в случай че живеят сред хората. Но тук нямаше нищо подобно.

— Добро утро — поздрави ни Реймънд и внимателно изсипа бекона върху друга чиния на масата. — Надявам се, че всички сте гладни.

— Мислите ли, че това е истински бекон? — прошепнах на Сидни и Дмитрий. — А не е от катерица или нещо подобно?

— На мен ми се струва истински — отвърна Дмитрий.

— На мен също — присъедини се Сидни. — Но гарантирам, че е от домашно отглеждани прасета, а не от месарницата.

Дмитрий се засмя на физиономията, която явно съм направила.

— Всеки път ми е интересно да откривам какво те притеснява. Стригоите? Не. Съмнителна храна? Да.

— Какво за стригоите?

Джошуа и Анджелина бяха влезли в къщата. Той носеше купа с къпини, а тя побутваше вътре няколко малки деца. От израженията на смръщените им и мръсни лица беше ясно, че искат да се върнат навън. Въпросът бе задала Анджелина.

Дмитрий замаза съмненията ми към храната им.

— Просто си говорехме за някои от стригоите, които Роуз е убила.

Джошуа се закова намясто и се вторачи в мен. Красивите му сини очи се разшириха от изумление.

— Ти си убила Изгубени? Ъ-ъ… стригои. — Допадна ми усилието му да използва „нашия“ термин. — Колко?

Свих рамене.

— Всъщност вече им изгубих броя.

— Не използвате ли знаци? — промърмори сърдито Реймънд. — Не ми се вярва Опетнените да са се отказали от тях.

— Знаците? А, да. Татуировките. Използваме ги. — Обърнах се и повдигнах косата си. Чух стъпки и усетих един пръст да докосва кожата ми. Трепнах и бързо се извъртях тъкмо навреме, за да видя Джошуа да отпуска смутено ръка.

— Извинявай — промълви. — Просто никога не съм виждал този знак. Виждал съм само мълнии. С тях отбелязваме колко стригои сме убили. Но ти имаш… много.

— Назъбените като светкавици знаци са характерни за тях — рече неодобрително Реймънд. Това изражение бързо се замени с възхищение. — Имаш и звезда!

Това предизвика ахвания от Джошуа и Анджелина.

— Бойният знак — обясни Дмитрий. — Наричат го звезда заради формата му.

— Ъхъ. Звучи логично — промърморих. Татуировката наистина беше във формата на звезда и се даваше, когато някой е участвал в голяма битка и не се знае броят на убитите стригои. В крайна сметка не могат до безкрайност да се татуират мълнии на врата.

Джошуа ми се усмихна по начин, от който усетих леко пърхане в стомаха. Той може и да беше член на някаква полуамишска3 комуна, но това не променяше факта, че е готин.

— Сега разбирам защо се говори, че си убила кралица Татяна.

— Вероятно е фалшива — обяви Анджелина.

Тъкмо бях отворила уста, за да отрека убийството на кралицата, но забележката й ме вбеси.

— Не е! Заслужих я, когато стригоите нападнаха нашето училище. А и след това убих още доста.

— Знакът звезда не може да ви е толкова непознат — обади се Дмитрий. — Вашите хора не може да не са имали големи битки със стригоите.

— Не съвсем — рече Джошуа, без да откъсва поглед от мен. — Повечето от нас никога не са се сражавали със стригои и дори не са виждали Изгубените. Те наистина не ни притесняват.

Това беше изненадващо. Каква по-идеална мишена за стригоите от група морой, дампири и човешки същества насред пущинака.

— И защо не? — попитах.

Реймънд ми смигна.

— Защото ние се бием.

Обмислях загадъчното му изявление, когато най-сетне семейството седна да се храни. Припомних си готовността на цялата комуна да се сражава с нас, когато пристигнахме. Дали това бе достатъчно, за да изплаши стригоите? Тях ги плашеха съвсем малко неща, но може би някои бяха твърде голямо главоболие, за да се занимават с тях. Запитах се какво ли мисли Дмитрий по въпроса. Неговото семейство произлизаше от общност, която някак си се бе отделила от начина на живот на мороите, но не приличаше на тази комуна тук.