Последната граница

Когато най-после достигна до хармониката над прохода към следващия вагон, Рейнолдс спря озадачен, като разбра грешката си. По дяволите, идеше му да се гръмне, та той бе пълзял точно в обратна посока — към края на влака, а не към локомотива. Изглежда в тъмнината и в адския вой на бурята се бе объркал. Сега вятърът бе започнал да шиба още по-ожесточено. За момент едва не го издуха и запрати право върху хармониката, която бясно се клатушкаше в различни посоки и го затрудняваше да се задържи. Само внезапното затишие между поривите даде възможност на Рейнолдс да сграбчи трескаво един ръб на хармониката, да се задържи и да не изхвръкне в празното пространство. С тяло, плътно долепено до грубата ръбеста повърхност, която непрекъснато се тресеше, той успя да пропълзи до края на третия вагон, като се придържаше с ръце от ребро на ребро.

Вече имаше някакъв опит и сравнително леко, без особени премеждия, Рейнолдс пропълзя по покрива на третия вагон. Когато стигна предния му край, надигна се, провеси крак и стъпи върху нестабилната повърхност на хармониката към втория вагон, извърна се и се облегна на покрива, от който току-що беше слязъл. Реши да рискува, приведе се, напрегна сили и се изхвърли към вагона пред него. Преодоля разстоянието, но когато достигна покрива и се просна върху него, удари зле коляното си. Нямаше време да мисли за болката, която го парализира за миг, трябваше да намери нещо, за да се хване. Протегна ръце и успя да се задържи за вентилационния канал. Точно в този момент Рейнолдс ги видя. По-точно видя трепкащите светлините предните фарове на някаква кола, която се движеше по пътя само на двайсетина ярда успоредно на железопътната линия. Светлините ту проблясваха, ту чезнеха в снежната вихрушка. Възбудата, която завладя Рейнолдс, измести за момент мрачните мисли, измести напрежението от неизвестността, изтощението и адския студ върху покрива. Престана да обръща внимание на безчувствените си ръце, които бяха така вкочанени, че скоро щяха да престанат да му служат. В колата, която долу си пробиваше път в снега, можеше да е и някой непознат, но Рейнолдс предчувстваше, че това бяха приятелите му. Усети нов прилив на сили и решителност. Пропълзя по покрива на втория вагон и се прехвърли на първия. Едва когато се озова на покрива му и започна да се хлъзга безпомощно, той разбра, че този вагон не прилича на останалите. Той нямаше вентилационен канал като другите.

За момент го обзе паника. За да се задържи върху гладката и хлъзгава повърхност, той започна ожесточено с ръце и крака да драска заледения сняг, за да намери опора, каквато и да е опора. Веднага съобрази, че безумното вършеене с ръце и крака е не само безполезно, но е и опасно. На моменти сцеплението между тялото му и покрива щеше да отслабва и можеше още по-лесно да се изтърколи и да отлети по дяволите. Наложи си да се успокои и съобрази, че би трябвало и този вагон да има някакви вентилатори. Това трябваше да са трите или четирите издатини върху покрива — шапките на вентилационните комини. Точно, когато осъзна това, Рейнолдс почувства как влакът остро завива и центробежната сила го изтласква бавно към ръба на покрива.

Той се плъзгаше надолу с лицето и удряше отчаяно и ожесточено заледения сняг по покрива с надеждата, че ще успее да издълбае поне някаква опора. Но това не беше сняг, а по-скоро лед. Той продължаваше да драска по него, но напразно. До съзнанието му достигна мисълта, че е загубен, почувства как бедрото му болезнено се удари в ръба на покрива и точно тогава влакът излезе от завоя, който му се бе сторил безкраен.

Колената му бяха останали на ръба на покрива, пръстите и ноктите му, извити като куки, браздяха гладкия лед. Осъзнаваше, че повече нищо не можеше да го спаси… По-късно никога не можа да обясни внезапно придошлото необикновено чувство, подсъзнателния инстинкт, който го подтикне в момента на приближаващата смърт да измъкне ножа, да натисне пружината и да забие острието в покрива, миг преди да политне. Всичко това стана за по-малко от миг.