Последната граница

Беше останало малко време — 7, най-много 8 минути. Рейнолдс се протегна, хвана металната ръкохватка в горната част на прозореца, изтегли я със сила право надолу, залитна и едва не се струполи на пода. Сняг и вятър нахлуха през отворения прозорец и, ако не бе успял да се задържи, щеше да отиде направо от другата страна на вагона. Беше по-лошо, отколкото си представяше. Сега си обясняваше защо машинистът бе намалил скоростта. Причината не бе някакъв наклон, той просто се опитваше да задържи влака върху релсите. За момент Рейнолдс помисли дали да не зареже целия самоубийствен план, но отхвърли тази мисъл. Спомни си за професора, който седеше сам в последния вагон, заобиколен от закоравели престъпници. Спомни си за Янчи и останалите, които зависеха от него, а и за момичето, което щеше да му обърне гръб, когато го види и щеше да си отиде без дори да се сбогува с него. Нямаше място за разколебаване. В следващия миг Рейнолдс вече беше на крака до отворения прозорец, задъхан от снега, който биеше жестоко върху лицето му и изсмукваше въздуха от дробовете му. Рейнолдс наблегна с всички сили един път, два пъти, три пъти, без да обръща внимание на обстоятелството, че едно внезапно затишие на вятъра и той можеше да изхвръкне безпомощно вън, на снега. Едва при четвъртия опит успя да мушне подметката на обувката си в пролуката. После намести рамото си и постепенно успя да надделее и да се измъкне наполовина. Тогава натисна вратата с всичка сила, спусна пипнешком десния си крак, докато стъпи на покритото със заледен сняг стъпало, чак след това промуши и левия крак. Точно в този момент чукът, който беше във вътрешния джоб на палтото му, се запречи в рамката на вратата и ограничи движенията му. Така остана почти минута, без да може да предприеме нещо. Това беше минута, която му се стори безкрайно дълга. Хванат между вратата и стената на вагона като в клопка, той започна трескаво, като обезумял, да се бори със стихията, за да се освободи. Страхуваше се някой от пътниците да не излезе в коридора, за да разбере откъде може да идва студеният вихър, който свистеше и нахлуваше вътре. С внезапен напън, с изпокъсани копчета, раздрана дреха, той беше свободен, освободен, но от рязкото движение десният му крак се подхлъзна по стъпалото и той увисна за момент, като се задържа само на левия крак и на лявата си ръка, все така притиснат от вратата. Рейнолдс се издърпа бавно и мъчително, защото нямаше къде да се хване с дясната си ръка. Успя да стъпи с десния си крак на стъпалото и остана за малко неподвижен, докато се съвземе. Отмести лявата си ръка и се хвана за рамката на отворения прозорец, освободи лявата си обувка, вратата се затръшна. Сега беше напълно извън вагона, поддържан единствено от премръзналите пръсти на лявата си ръка и от натиска на вятъра, който го приковаваше към стената на вагона.

Навън вече беше тъмно. Въпреки това в полумрака можеше да се вижда, ако изобщо можеше да погледне. Летящият върху лицето му сняг го заслепяваше, той пипнешком, като слепец, се мъчеше да се движи в един сляп свят. Знаеше, че се намира в самия край на вагона. Ъгълът беше само на разкрач от мястото, където стоеше, но нямаше как да се придвижи; дори с протегната дясна ръка не можа да напипа и най-малката издатина, която да му послужи за опора и да се хване. Като опъна лявата си ръка, Рейнолдс се опита с десния крак да стъпи върху тясната странична стоманена част, която поддържаше буферите, но тя беше далече и под такъв ъгъл, че не можа да осъществи намерението си. Опита се да стъпи на самия буфер, но не успя да го достигне.