Последната граница

— Разбира се, услужете си — с лявата си ръка Рейнолдс измъкна кутия кибрит, протегна ръка и я подаде. В същото време дясната му ръка се плъзна леко в джоба и зад габардинената тъкан на палтото му дулото на пистолета се повдигна леко и се насочи към мършавия. Може би повече по интуиция той изглежда долови това почти незабележимо движение и погледна надолу, но Рейнолдс не го изпускаше от погледа си. Миг след това мършавият повдигна немигащите си очи към пламъка, на който палеше цигарата си, изгаси, изхвърли клечката и върна кибрита като кимна на Рейнолдс за благодарност. Без да кажат нищо повече, двамата продължиха обиколката си. „Нещастници“, помисли Рейнолдс като ги проследяваше с поглед как се отдалечават… За малко да се случи най-лошото. Имаше някакво нямо предизвикателство, което се бе породило между него и преследвачите му. Ако самият той не бе успял да се овладее навреме и не беше достатъчно спокоен и убедителен в поведението си, сигурно щяха да го арестуват и то незабавно.

За кой ли път Рейнолдс поглеждаше часовника си. Оставаха още три, най-много четири минути. Чувстваше се как влакът намалява осезателно скоростта си, защото започваше лек наклон. Рейнолдс хвърли поглед навън през прозореца и се опита да разбере къде се намират. Шосето вече вървеше успоредно на железопътната линия. Това го накара да помисли за шансовете на Графа и останалите да успеят навреме да изпълнят своята част от плана. Воят на вятъра надделяваше над шумното тракане на колелата. Снегът валеше толкова обилно, че подгонен от скоростта сякаш се превръщаше в плътна бяла стена. Видимостта навън беше малка, стигаше само на няколко фута от влака. Рейнолдс неволно повдигна рамене и поклати глава: в такова почти арктическо време влакът върху релсите и камионетката с гумите си върху неравния, навят и от снега път бяха в съвсем различно и неравностойно положение. Не му беше трудно да си представи напрегнатото лице на Графа с поглед, вперен право напред през все по-стесняващата се пролука на предното стъкло, което чистачките не смогваха да чистят от снега, нахвърлящ се ожесточено срещу тях.

Рейнолдс знаеше, че в голяма степен успехът им зависеше и от снега, и от чистачките, и от преспите, но не се отчайваше. Разглеждаше и най-малката и ограничена възможност като сигурност. Погледна за последен път часовника си, влезе отново в тоалетната, напълни голямата пръстена кана с вода, прибра я в шкафчето под умивалника, взе дървеното клинче, което преди това беше издялкал и оставил там. Излезе, отиде до вратата на вагона, която преди малко бе оглеждал, и я отвори. Напъха дървеното клинче в отвора, за който го бе подготвил, и го наби здраво с ръкохватката на пистолета си. След тези приготовления отново затвори вратата на вагона. Сега езичето на бравата допря леко до дървеното клинче и се задържа в нето. Щеше да е необходима сила 30–40 паунда5, за да изтегли клинчето.

Рейнолдс тръгна към последните вагони. Напредваше бързо и внимателно. Някъде към края на вагона се появиха двамата и тръгнаха тихо подир него. Той изобщо не им обърна внимание, знаеше, че няма да предприемат нищо, докато са в средата на вагона, където са купетата, пълни с пътници. Но когато стигна в края на вагона, той побягна с всички сили и през хармониката премина в следващия. Сега бе във втория вагон в края на влака. Продължи бавно, с изправена глава, за да заблуди преследвачите си, но с едно око поглеждаше към купетата.

Янчи беше в третото купе. Рейнолдс спря изведнъж и с това изненада преследвачите си, които нямаше как да постъпят другояче, освен да го подминат. Той изчака, докато двамата направиха десетина крачки, след това кимна на Янчи и изтича назад, като се молеше да не се сблъска с някого в коридора: един по-масивен, едър човек, изпречил се на пътя му, би провалил всичко.

Рейнолдс чуваше тежките стъпки зад гърба си и затича по-бързо. Това за малко не му донесе нещастие. Подхлъзна се по мокрия под на вагона, политна и си удари главата в ръкохватката на прозореца. Падна, но се напрегна и отново скочи на крака, без да обръща внимание на острата, почти пронизваща болка, и на ярките искри, които играеха пред очите му. Без да се бави нито секунда, хукна пак, премина два вагона, третия и най-после се озова в четвъртия — неговия. Заобиколи ъгъла, нахълта в тоалетната и затръшна шумно вратата зад себе си, толкова шумно, колкото бе възможно — не искаше нито за миг преследвачите му да се усъмнят къде може да е и да отидат да го търсят другаде.