Последната граница

Старият допотопен влак се люшкаше и тресеше застрашително по зле поддържаното трасе. Всеки път, когато поривите на снежния вихър, напиращ от югоизток, връхлитаха като залп по цялата му дължина, влакът се разтърсваше и усещането беше твърде неприятно и застрашително, за да изпълни с тревога всяко сърце. Поривите следваха един подир друг почти без прекъсване. Толкова безнадеждно технически и физически беше остаряло скачването на вагоните, че то отдавна водеше неравна битка с времето. По тази причина вибрациите от колелата се предаваха направо на вагоните и ги караха да подскачат така, че чак зъбите на пътниците тракаха. Неописуема какофония от тропане, скърцане и дрънчене, примесена от време на време с пронизителния писък на триещи се метални повърхности, режеше слуха.

Леденият вятър и снегът проникваха през зле уплътнените врати и прозорци. Дървените прегради и седалките на купетата проскърцваха, сякаш това не беше влак, а кораб, който се бори с развълнувано, бурно море. Ако човек затвореше очи, илюзията би била пълна… Въпреки всичко старият влак напредваше упорито през заслепяващата снежна белота на този следобед в разгара на зимата. Най-неочаквано той намаляваше скоростта си на прави участъци от пътя, докато на завои, които изглеждаха опасни, я увеличаваше необяснимо защо. Машинистът, с едната ръка почти непрекъснато на парната свирка, която пищеше и звукът и замираше заглушен от снежната завеса на не повече от стотина ярда, очевидно беше човек с пълно доверие в собствените си сили и във възможностите на влака си. Явно добре познаваше пътя.

Като залиташе и се клатушкаше с несигурна походка по коридора на вагона, Рейнолдс явно не споделяше увереността на машиниста. Не че се опасяваше за сигурността на влака, това в момента изобщо не го вълнуваше. Тревожеше се дали щеше да се справи с рискованата акция, която му предстоеше.

Когато поде разговора и предложи плана си пред останалите, в главата му се въртеше споменът за звездна лятна нощ и влак, който пухти задъхан между обраслите с гори възвишения на Вогезите. Сега, едва двайсетина минути, след като Янчи бе купил билетите им и се бяха качили във влака на гара Батасейк без всякакви спънки и премеждия, Рейнолдс нямаше представа как точно трябва да постъпи, за да успее. Толкова кошмарно невъзможни му изглеждаха условията, при които трябваше да действа.

Онова, което бе необходимо да свърши, можеше лесно да се обясни с няколко думи: трябваше да освободи професор Дженингс. За да го освободи, нужно бе да отдели затворническия вагон от останалата композиция. Това можеше да стане, само ако се спре влакът, за да се намали налягането в куплунга, свързващ затворническия вагон с вагона на охраната. Макар че това в момента изглеждаше почти невъзможно, Рейнолдс по един или друг начин може би щеше да достигне до локомотива и да застави насила машиниста и помощника му да спрат влака, когато и където им нареди. Щеше да ги убеждава, ако са добре настроени, щеше да ги заплашва, ако е необходимо, но беше убеден, че няма да може да употреби сила. Машинистът и помощникът му можеха да откажат да се подчинят, такава възможност беше напълно реална; в този случай Рейнолдс щеше да е съвсем безпомощен. За него управлението на локомотив бе пълна загадка и мистерия. Даже и заради професора не можеше да ги застреля или изхвърли от влака и с това да изпрати стотици невинни пътници на смърт или страдания. Само като си помислеше за това го побиваха тръпки, изстиваше и го обземаше подтискащо отчаяние. Затова се постара да отхвърли тези мисли. Всяко зло с времето си. Преди всичко трябваше да стигне до локомотива.

Рейнолдс заобиколи ъгъла на вагона като се придържаше с едната си ръка за ръкохватката на прозореца. С другата беше бръкнал дълбоко в джоба на палтото си не само за да придържа тежкия чук и фенерчето, които криеше, но и да прикрива подозрителната подутина. Точно в тоя момент се сблъска с Янчи. Възрастният човек промърмори някакво извинение, погледна набързо към него, без да дава вид, че се познават и продължи да напредва бавно, докато можеше да вижда целия коридор, от който Рейнолдс току-що се бе появил. Когато се увери, че коридорът е празен, Янчи се върна няколко крачки назад, отвори вратата на тоалетната, за да са убеди, че там няма никой, който би могъл да ги подслушва, и тихо заговори:

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем, те са вече по петите ни.

— Те?

— Двама души са, с цивилни дрехи, без шапки и пристегнати с колани палта. Преследват ме съвсем дискретно. Ако нямах за цел да установя дали някой не ме следи, нямаше и да ги забележа.

— Ето ги, идват — прошепна Рейнолдс.

Той погледна бегло и с престорено безразличие към двамата, които вървяха по коридора и се мъчеха да запазят равновесие. Когато се показаха в далечния край, Янчи се вмъкна в тоалетната и се постара да затвори вратата безшумно. Мъжът, който вървеше напред, беше висок, с мършаво, мъртвешки бледо лице и тъмни очи. Той изгледа Рейнолдс с нескрито любопитство, докато спътникът му изобщо не му обърна никакво внимание.